Лоуис втренчи неотклонен, умоляващ поглед в Ралф. Той пак стисна ръката й.
Тя се усмихна и пое дълбоко дъх.
— Толкова ми е трудно.
— Ако не искаш да ми разказваш повече…
— Не, искам да свърша… освен това от определен момент нататък вече и не помня какво точно се случи. Всичко беше толкова ужасно. Разбираш ли, Джанет каза, че знаела къде ги държа, но не били там. Годежният пръстен и брошката си били на мястото, но не и обеците. Отидох да проверя лично и се оказа, че е права. Обърнахме цялата къща, проверихме къде ли не, но не можахме да ги открием. Бяха изчезнали.
Лоуис вече стискаше ръката на Ралф с все сила в двете си длани и говореше като че ли повече на якето му.
— Извадихме всички дрехи от шкафчето… Харолд го измести цялото и надникна отзад… после под леглото и под възглавниците на дивана… и като че ли всеки път, като поглеждах Джанет… тя отвръщаше с любимото си захаросано изражение. По-сладко е от мед — ако не броим очите обаче — и нямаше защо да изрича на глас какво мисли, защото на мен вече ми беше ясно. „Виждаш ли? Виждаш ли колко правилно постъпи доктор Личфийлд, като ни се обади, и ние колко добре постъпихме, че уредихме срещата, а пък ти си една инатлива дъртачка. Защото трябва да идеш в някой дом като «Ривървю Истейтс», а тази случка просто го доказва. Изгубила си прекрасните обеци, които ти подарихме за Коледа, имаш сериозни когнитивни смущения и сега това просто става повече от ясно. Не след дълго ще започнеш да забравяш котлоните и бойлера…“
Отново се разплака и сърцето на Ралф се сви — тя ридаеше като човек, който е преживял неописуемо унижение. „Лоуис — помисли си той. — Нашата Лоуис.“ Но вече не му харесваше как звучи това — ако изобщо някога му бе харесвало.
„Моята Лоуис“ — рече си той и в същия миг, сякаш с одобрението на някаква висша сила, денят отново започна да се изпълва със светлина. Звуците оттекваха по нов начин. Сведе поглед към ръцете им, които лежеха сплетени в скута й, обвити в сивосинкав ореол с цвета на цигарен дим. Сиянията се бяха завърнали.
3.
— Трябвало е да ги изгониш в мига, в който си разбрала, че обеците липсват — чу се да казва, а всяка дума бе сякаш отделна от другите, неповторима, гръмка. — На секундата.
— О, вече разбрах — отвърна Лоуис. — Тя просто е чакала да направя гаф, и аз, разбира се, не я разочаровах. Само че бях толкова разстроена — първо, споря да ида ли с тях в Бангор до „Ривървю Истейтс“ или не, после чувам, че лекарят ми им е казал неща, които не е имал право да издава, а на всичкото отгоре откривам, че съм изгубила едно от нещата, на които най-много държа. И знаеш ли кое беше гвоздеят на програмата? Точно тя да открие, че обеците са изчезнали! Сега можеш ли да ме виниш, че не знаех как да постъпя?
— Не — отвърна той и повдигна ръцете й към устните си. При движението те прошумоляха като дрезгавия шепот на вълнено одеяло под дланите и за миг той видя ясно сините очертания на устните си върху дясната й ръкавица.
Лоуис се усмихна.
— Благодаря ти, Ралф.
— Няма защо.
— Предполагам, че изобщо не ти е трудно да си представиш как свърши всичко, нали? Джан каза: „Наистина трябва да си по-внимателна, майко Лоуис, само че доктор Личфийлд смята, че си достигнала такъв период от живота си, когато не можеш да бъдеш по-внимателна, затова и обмисляхме идеята за «Ривървю Истейтс». Съжалявам, ако сме те ядосали, но ни се стори, че трябва да се вземат бързи мерки. Сега разбираш защо.“
Ралф вдигна очи. Небето над тях бе като синьо-зелен огнен водопад, в който облаците плуваха като сребристи самолети. После погледна към подножието на хълма — Розали продължаваше да лежи между двете кабинки. Тъмносивата връвчица се издигаше над муцуната й и се полюшваше от лекия октомврийски ветрец.
— Тогава побеснях напълно… — Тя млъкна и се усмихна. Ралф си рече, че това е първата й усмивка за днес, която е породена от нещо наистина смешно, вместо от някое не дотам приятно и по-сложно чувство. — Не, не е вярно. Аз не просто побеснях. Ако внукът на сестра ми беше там, щеше да каже: „Баба стана като ядрена бомба“.