Ралф се разсмя; Лоуис също, но мъничко насила.
— Най ме дразни, че Джанет го знаеше. Дори мисля, че искаше да стана „ядрена“, защото знаеше колко виновна ще се почувствам след това. И Бога ми, така е. Разкрещях им се да се махат по дяволите. Харолд изглеждаше така, сякаш иска да потъне в пода — крясъците винаги адски го смущават — но Джан продължаваше да си седи, скръстила ръце в скута си, да се усмихва и дори да поклаща глава, сякаш казвайки: „Точно така, майко Лоуис, продължавай в същия дух, изкарай цялата си старческа лошотия, а като ти мине, може би ще бъдеш в състояние да се вслушаш в гласа на разума.“ Лоуис пое дълбоко въздух.
— После стана нещо. Не знам точно какво. И не се случва за първи път, но сега беше най-зле. Страхувам се, че беше някакъв… ами… пристъп. Както и да е, почнах да виждам Джанет някак странно… направо плашещо. Освен това казах нещо, което най-сетне я постави ма място. Не помня какво беше, а и не съм сигурна, че искам да знам, но със сигурност подейства и пре-най-сладката усмивчица, дето толкова я мразя, се стопи. Всъщност тя буквално извлече Харолд навън. Последното, което си спомням, е, че казва как някой от двамата ще ми се обади, когато не съм толкова истерична и не хвърлям грозни обвинения в лицето на хората дето ме обичат.
След като си тръгнаха, постоях малко вкъщи, а после излязох и дойдох в парка. Понякога само като поседиш на слънчице и ти става по-добре. На идване се отбих в „Червената ябълка“ да си взема нещо за хапване и там чух, че с Макгавърн сте се скарали. Сериозно ли е? Ралф поклати глава.
— Не-е — ще се сдобрим. Бил ми е наистина симпатичен, но…
— … но човек трябва да си мери думите с него — довърши тя. — Освен това позволи ми да добавя, не бива да да приемаш казаното от него прекалено навътре.
Този път Ралф притисна преплетените ръце.
— Този съвет и на теб може да ти послужи, Лоуис — не бива да приемаш случилото се тази сутрин прекалено сериозно.
Тя въздъхна.
— Може би, но това е много трудно. Накрая им наговорих ужасни неща, Ралф. Ужасни. Тази нейна противна усмивка…
Изведнъж в съзнанието на Ралф блесна дъгата на просветлението. В матовите й отблясъци той видя нещо огромно — толкова голямо, че бе едновременно неоспоримо и предопределено. За пръв път истински видя лицето на Лоуис, откак сиянията се бяха върнали при него… или той при тях. То бе обвито в капсула прозрачна сива светлина, светла като лятна утринна мъглица, която всеки миг ще се разсее и ще грейне слънце. Светлината превръщаше жената, която Бил Макгавърн наричаше „нашата Лоуис“, в същество с величествено достойнство… и почти непоносима красота.
„Прилича на Еос — рече си той, — богинята на зората.“ Лоуис се размърда смутено на пейката.
— Ралф? Защо ме гледаш така?
„Защото си красива и защото се влюбих в теб — удивен отвърна наум Ралф. — Току-що така се влюбих в теб, че сякаш се давя, а смъртта е сладка.“
— Защото си спомняш точно какво си казала.
Тя пак зачопли нервно закопчалката на чантата си.
— Не, аз…
— Ами, спомняш си. Казала си на снаха си, че тя е взела обеците. Направила го е, защото е разбрала, че ти ще държиш на своето и няма да идеш с тях, а тя пощурява, когато не става на нейното… става „ядрена“. Направила го е, защото направо си я подлудила. Горе-долу нещо такова, нали?
Лоуис го гледаше с облещени и уплашени очи.
— Откъде знаеш, Ралф? Откъде знаеш, че е тя?
— Зная, защото ти знаеш, а ти знаеш, защото си го видяла.
— О, не — пошепна Лоуис. — Не, нищо не съм видяла. През цялото време бях с Харолд в кухнята.
— Не тогава, не когато го е направила, а когато се е върнала. „Видяла“ си го в нея и навсякъде около нея.
Както той самият виждаше сега Джанет Шаси в Лоуис, сякаш жената до него на пейката се бе превърнала в оптическа леща. Джанет Шаси бе висока жена с дълга талия и светла кожа. Страните й бяха осеяни с лунички, които тя прикриваше с грим, а косата й беше червеникава. Тази сутрин бе пристигнала в Дери, преметнала прословутата си коса в дебела плитка през рамо като сноп медна тел. Какво още знае за тази жена, която никога не е виждал?
Всичко, всичко.
„Крие луничките си с фон дьо тен, защото смята, че и придават детински вид, че хората не приемат луничавите жени насериозно. Има красиви крака и го знае. На работа ходи с къси поли, но днес е дошла да види
(старата кучка)
майка Лоуис и е облечена с жилетка и стари дънки. Парцали като за Дери. Мензисът й закъснява. Вече е навлязла в онзи период от живота си, когато не е точна като часовник, и през тези двудневни или тридневни паузи, които изстрадва всеки месец, целият свят е сякаш от стъкло, всички в него са или глупави, или зли, а поведението и настроенията й стават абсолютно неконтролируеми. Вероятно тук се крие истинската причина за онова, което е извършила.“