— Да, чудата е. Знам я от един аптекар по-надолу по улицата, Джо Уайзър. Само че това е свързано с много повече неща, отколкото му бяха известни на него. Повече, отколкото всеки човек в нормално състояние на съзнанието би могъл да си представи.
— Да, като телепатията… ако има такова нещо, това ще да е то. Ралф, а ние в нормално състояние на съзнанието ли сме?
— Снаха ти взе ли обеците?
— Аз… тя… да — призна Лоуис. — Да, взе ги.
— Без съмнение?
— Без.
— Ето че сама си отговаряш на въпроса. Нормални сме, всичко е наред… но мисля, че фешиш за телепатията. Не четем мисли, а аури. Слушай, Лоуис, искам да те питам какво ли не, но ми се струва, че едно от тях се налага да узная още сега. Виждала ли си… — Той изведнъж млъкна насред изречението, питайки се дали наистина иска да изрече онова, което му е на езика.
— Какво да съм виждала?
— Добре. Това ще ти прозвучи много по-откачено от всичко, което ми разказа досега, но не съм луд. Вярваш ли ми? Не съм.
— Вярвам ти — простичко отвърна тя и на него сякаш камък му падна от сърцето. Казваше истината. Нямаше никакво съмнение; цялата й същност го излъчваше.
— Добре, слушай тогава. Откакто започна всичко това, виждала ли си индивиди, които на пръв поглед като че ли не принадлежат на Харис Авеню? Хора, които като че ли изобщо нямат място в реалния свят?
В погледа на Лоуис се четеше озадачено неразбиране.
— Едни такива плешиви, много ниски, с бели престилки, които повече приличат на картинките с извънземни, каквито понякога публикуват на предните страници на жълтите вестници, които се продават в „Червената ябълка“. Не си ли виждала такива в пристъпите на хиперреалност?
— Не, никога.
Той ядно заби юмрук в крака си, позамисли се, а после пак вдигна поглед.
— В понеделник сутринта. Преди ченгетата да дойдат у госпожа Локър… видя ли ме?
Лоуис кимна. Аурата й едва доловимо потъмня, а после през нея започнаха да се вият наклонени алени спирали, тънки като конец.
— В такъв случай имаш доста добра представа кой е извикал полицията, нали?
— О, знам, че си ти — тихо отвърна тя. — Предполагах го и преди, но до този момент не бях сигурна. Докато не го видях в… ъ-ъ, цветовете ти.
„В цветовете ми“ — мислено повтори той. И Ед така ги бе нарекъл.
— Но не си видяла как от къщата й излизат две миниатюрни подобия на господин Клийн?
— Не, но това още нищо не означава. От прозореца на спалнята къщата на Мей Локър не се вижда изобщо. Покривът на „Червената ябълка“ пречи.
Ралф скръсти ръце на главата си. Разбира се, че пречи, трябваше сам да се досети.
— Мислех, че си извикал полицията, защото точно преди да вляза в банята, те видях да гледаш нещо с бинокъл. Преди не бях забелязвала да го правиш и си помислих, че може би искаш да разгледаш по-добре кучето, което рови из кофите за смет. — Тя посочи към подножието на хълма. — Него.
Ралф се ухили.
— Това не е той, това е великолепната Розали.
— О! Както и да е, доста се бавих в банята, защото мажа косата си с нещо специално. Не с боя — рязко поясни тя, макар да не я бе обвинявал в подобно нещо, — а само протеини и други работи, които уж да я правят малко по-гъста. Като излязох, наоколо вече гъмжеше от полиция. Хвърлих един поглед към вас, но теб те нямаше никъде. Или се беше преместил в друга стая, или пък се беше сгушил някак си в креслото си. Понякога заставаш в тази поза.
Ралф разтърси глава, сякаш за да си проясни мозъка.
В крайна сметка през всичките тези нощи не е бил сам в залата — в театъра е имало още един зрител. Само че в друга ложа.
— Лоуис, с Бил всъщност не се скарахме заради шаха. Ние…
Изведнъж Розали излая дрезгаво и се замъчи да се изправи на крака. Ралф насочи поглед към пея и усети как в стомаха му се врязва ледена висулка. Макар да седяха тук вече половин час и не бяха видели никого да се приближава дори към тоалетните кабини в подножието на хълма, матовата пластмасова врата, на която пишеше „МЪЖЕ“, се открехваше.
Оттам се подаде Док № 3. Шапката на Макгавърн с отхапаното крайче от периферията, беше килната на главата му и с нея той доста странно наподобяваше самия Макгавърн в деня, когато Ралф го бе видял за пръв път — с кафявото му бомбе, като вестникар в криминална драма от четиридесетте.
В едната си ръка размахваше ръждивия скалпел.
ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
1.
— Лоуис? — Чуваше собствения си глас като ехо, което отеква в дълъг дълбок каньон.
— Не мога да… — Гласът й секна. — Вятърът ли отвори вратата на тоалетната? Не, нали? Има ли някой там? Кучето затова ли се раздразни толкова?