Присвила назад рошавите си уши, Розали се заотдръпва заднешком от плешивото човече, а сбърчената й муцуна оголваше зъбите й, които бяха толкова развалени, че надали изглеждаха по-заплашителни от пластмасови закачалки. Тя пролая дрезгаво няколко пъти, а после зави отчаяно.
— А така! Нали го виждаш, Лоуис? Погледни! Ей го там!
Ралф скочи на крака. Лоуис също се изправи и засенчила очи с ръка, се завзира с все сила към подножието на хълма.
— Виждам само как въздухът леко трепти. Като над пещ.
— Казах ти да я оставиш на мира! — викна Ралф. — Оставяй я! Махай се, дяволите те взели!
Плешивкото погледна към Ралф, но този път съвсем не изненадано, а най-спокойно и дори презрително. Той вдигна средния пръст на дясната си ръка, отправи на Ралф добре познатия „поздрав“, а после оголи зъби — далеч по-остри и по-заплашителни от тези на Розали — в беззвучен смях.
Когато дребното човече с мръсната престилка пак се заприближава към нея, Розали се сви, сетне вдигна лапа и сгуши глава в нея — като на карикатура — по вместо да изглежда смешен, жестът издаваше уплахата й ужасяващо изразително.
— Какво не виждам, Ралф? — простена Лоуис. — Виждам нещо, но…
— МАХАЙ се от нея! — извика Ралф и пак замахна по онзи специфичен начин. Само че продължаваше да чувства вътрешната ръка — от която преди това проблесна синият лъч — като незаредено оръжие и този път плешивият доктор явно го знаеше. Той погледна към Ралф и помаха присмехулно.
[О, откажи се, Смъртник — седни си на пейката, затвори си устата и гледай представлението.]
Съществото отново съсредоточи вниманието си върху Розали, която се беше сгушила до дънера на един стар бор. От цепнатините в кората на дървото струеше бледозелена мъглица. Плешивият доктор се наведе над кучето, протегнал приятелски едната си ръка, което изобщо не се връзваше със скалпела, който стискаше в левия си юмрук.
Розали изскимтя… после протегна глава и покорно облиза дланта на плешивото същество.
Ралф отново сведе поглед към ръцете си, защото почувства нещо в тях — не предишната сила, нищо подобно, но все пак нещо. Изведнъж над ноктите му затанцуваха яркобели искри. Сякаш пръстите му се бяха превърнали в автомобилни свещи.
Лоуис го задърпа отчаяно.
— Какво му става на това куче? Ралф, какво му става?
Без да знае какво прави или пък защо го прави, Ралф похлупи с длани очите й, както когато закриваш изотзад очите на любим човек и го караш да познае кой си. В пръстите му за миг припламна почти ослепително бяла светлина. „Сигурно за това бяло все говорят по рекламите за перилни препарати“ — рече си той.
Лоуис изпищя. Ръцете й се стрелнаха към китките му, впиха се в тях, а после се отпуснаха.
— Боже мили, Ралф, какво ми направи?
Той отдръпна дланите си — около очите на Лоуис се беше образувала сияйна осморка, сякаш тя току-що бе свалила очила, оваляни в пудра захар. Осморката започна да се стопява почти веднага… само че…
„Не изчезва — помисли си Ралф. — Потъва.“
— Няма значение — отвърна той и й посочи нещо. — Гледай!
Облещените й очи му казаха онова, което искаше да знае. Док № 3, съвършено безчувствен към дружелюбното поведение на Розали, рязко извъртя муцуната й с ръката, в която държеше скалпела. С другата ръка сграбчи старото шалче и дръпна главата на кучето нагоре, Розали тъжно изскимтя. По муцуната й потекоха лиги, Плешивецът се изхили толкова злобно, че кожата на Ралф настръхна.
[„Ей! Престани! Престани да тормозиш кучето!“]
Плешивото същество извърна рязко глава. Усмивката му помръкна и то изръмжа на Лоуис като куче.
[Я иди се закопан, дебела дърта смъртна патка! Кучето си е мое, както вече казах на патравия ти приятел!]
Като му викна Лоуис, гологлавият вече беше пуснал синьото шалче и сега Розали отново се бе сгушила до дънера на бора, въртеше бясно очи, а от муцуната й капеше пяна.
— Тичай! — изкрещя Ралф. — Махай се оттук!
Тя сякаш не го чуваше и само след миг Ралф разбра, че наистина не го чува, защото вече не е там. Плешивият доктор бе успял да направи нещо с нея — беше я измъкнал поне донякъде от обикновения свят, както земеделецът използва трактор и верига, за да изкорени отсечено дърво.
Ралф обаче не се отказа.
[„Тичай, Розали! Бягай далече!“]
Този път присвитите й уши щръкнаха напред и тя понечи да извърне глава към него. Не разбра дали е щяла да го послуша или не, защото още преди да е успяла да мръдне, плешивият доктор отново я сграбчи за шалчето. После отново дръпна главата й нагоре.
— Ще я убие! — изпищя Лоуис. — Ще й пререже гърлото с онова нещо в ръката си! Не му позволявай, Ралф! Накарай го да престане!