Второто синкаво-сиво ромбче уцели плешивкото отляво по задника и рикошира в небето. Той изпищя — нададе силен и креслив вой, който отекна в главата на Ралф като червей, който се гърчеше точно в средата на мозъка му. Ралф посегна да запуши уши — макар че това нямаше да помогне — и видя Лоуис да прави същото. Бе убеден, че ако писъкът продължава да отеква още дълго, главата му без съмнение ще се пръсне, точно както високото електрическо напрежение разбива фините кристали.
Док № 3 се стовари до Розали и разтривайки поразеното място като хлапе, което е паднало от детската триколка и притиска удареното, той се затъркаля с писъци по посипаната с иглички трева. След малко писъците поутихнаха и той скочи на крака. Стрелна ги с очи изпод широкото си чело. Шапката на Бил бе килната назад, а лявата страна на престилката му беше почерняла и още димеше.
[Ще ми паднете! И двамцата ще ви пипна! Задръстени смъртни скапаняци! ЩЕ МИ ПАДНЕТЕ И ДВАМКАТА!]
Той профуча по пътеката към детската площадка и тенис-кортовете с огромни подскоци, както космонавтите на Луната. Ако се съди по скоростта, която развиваше, изстрелът па Лоуис като че ли не го бе поразил кой знае колко осезателно.
Лоуис сграбчи Ралф за рамото и го разтресе. От това движение сиянията отново започнаха да избледняват.
[Децата! Отива към децата…]
Думите й се губеха, което беше съвсем логично — Ралф изведнъж забеляза, че тя изобщо не говори на глас, а го гледа втренчено с тъмните си очи, стисната рамото му.
— Не те чувам! — викна той. — Лоуис, не чувам!
— Какво ти става, да не си глух? Отива към площадката! Към децата! Не можем да позволим да направи нещо на децата!
Ралф ужасено изстена.
— Няма.
— Откъде си толкова сигурен?
— Не знам. Просто съм сигурен.
— Уцелих го. — Тя извърна пръст към лицето си и за миг заприлича на мим, който имитира самоубийство. — Улучих го със собствения си пръст.
— А-ха. И го поопърли при това. Като се съди по вида му, доста силничко.
— Вече не виждам цветовете, Ралф.
Той кимна.
— Те се появяват и изчезват.
— Не мога да разбера как се чувствам… дори не знам как бих искала да се чувствам! — Тя проплака последните думи и Ралф здраво я прегърна. Каквото и да се случваше, един факт поне оставаше неоспорим — прекрасно бе отново да държи жена в прегръдките си.
— Всичко е наред — успокои я и притисна страната си към челото й. Косата й ухаеше сладко, липсваше миризмата на химикали, лъхаща от косата на Каролин, с която бе привикнал през последните петнадесетина години от съвместния им живот. — Не мисли засега за него, чу ли?
Тя извърна поглед към него. Мъглицата в зениците й вече не се виждаше, но Ралф бе сигурен, че още е там. Пък и те си бяха достатъчно красиви и сами по себе си.
— Защо е това. Ралф? Знаеш ли за какво е?
Той поклати глава. Мозъкът му щеше да се пръсне от мозаечни парченца — шапки, доктори, буболечки, лозунги, кукли, които се пръсват на парчета сред разплискваща се червена боя — които отказваха да си отидат по местата. Пък и засега в главата му като че ли най-силно отекваше глуповатата скоропоговорка на стария Дор: „Построена къща назад не се връща…“
Ралф подозираше, че това е самата истина.
3.
До ушите му долетя тихичко тъжно скимтене и той погледна към подножието на хълма. Розали още лежеше до дънера на огромния бор и се опитваше да се изправи. Ралф вече не виждаше черния мехур около нея, но бе сигурен, че той още не е изчезнал.
— О, Ралф, горкото животинче! Какво да направим?
Не можеха да направят нищо. Ралф беше убеден в това. Обхвана с двете си длани дясната ръка на Лоуис и зачака Розали да се отпусне на земята и да умре.
Вместо това цялото й тяло подскочи и тя се изправи толкова бързо, че едва не се прекатури на другата страна. За миг остана неподвижна, с толкова ниско сведена глава, че муцуната й почти опираше в земята, а после кихна три-четири пъти. След това тръсна глава и погледна към Ралф и Лоуис. Излая кратко. На Ралф лаят му прозвуча така, сякаш кучето им казваше да не се притесняват. После се обърна и се изгуби в боровата горичка по посока на долния вход. Преди да се скрие от погледа на Ралф, успя да постигне накуцващия, но все пак нехаен ход, който беше нейната „запазена марка“. След намесата на Док № 3 болната й лапа не се беше поправила, но и по-зле не изглеждаше. Безспорно стара, но все още далеч от умиране („Точно като всичките старчоци от Харис Авеню“ — рече си Ралф), тя се изгуби сред дърветата.