— Мислех, че онова същество ще я убие — отбеляза Лоуис. — Всъщност аз си мислех, че вече я е убило.
— Аз също.
— Ралф, нима всичко това се случи наистина? Случи се, нали?
— Да.
— А връвчиците… мислиш ли, че са линиите на живота?
Той кимна едва-едва.
— Да. Те са като пъпна връв. А Розали…
Припомни си кога за пръв път забеляза сиянията — как стоеше пред „Райт Ейд“, опрял гръб в синята пощенска кутия, а брадата му беше провиснала чак до гърдите. От шейсет-седемдесет души, които бе успял да види, преди цветовете да изчезнат, само неколцина бяха обвити в тъмни савани, но този, който Розали изтъка около себе си, бе доста по-черен от всички тях. И все пак всеки един от онези хора на паркинга, чиято аура беше тъмна, изглеждаше като по правило зле… точно като Розали, чиято аура придоби цвета на стари хавлиени чорапи в мига, в който Док № 3 започна да се заяжда с нея.
„Може би той просто ускорява процеса, който иначе е съвършено естествен“ — помисли си Ралф.
— Ралф? — рече Лоуис. — Ами Розали?
— Мисля, че сега старата ми приятелка живее живот на заем — отвърна той.
Загледана към подножието на хълма и сивеещата на слънцето борова горичка, където се скри Розали. Лоуис се замисли над думите му. Най-после отново се обърна към него.
— Тая запетайка със скалпела е от онези, които си видял да излизат от къщата на Мей Локър, нали?
— Не. Онези бяха различни.
— А други освен тях виждал ли си?
— Не.
— Мислиш ли, че има още?
— Не зная.
Мислеше, че сега ще го попита дали е забелязал, че съществото е със сламената шапка на Бил, но тя не го попита. Ралф предположи, че може би не я е разпознала. Във въздуха наоколо витаеше прекалено много загадъчност, а и освен това последния път, когато бе видяла Бил с тази шапка, тя беше цяла. „Пенсионираните учители по история не са точно от онзи тип, дето си гризат шапките“ — отбеляза мислено той и се ухили.
— Ама каква сутрин само! — възкликна Лоуис и открито го погледна право в очите. — Мисля, че трябва да поговорим за това, какво ще кажеш? Държа да разбера какво става наоколо.
Ралф се замисли за случилото се през днешната сутрин — която сега му се струваше хиляда години назад във времето: той се връша по улицата откъм ливадата за пикник и мислено прехвърля краткия списък на познатите си, мъчейки се да реши е кого да сподели. Бе зачеркнал Лоуис от този списък, смятайки, че тя може да го съобщи на приятелките си, и сега го досрамя от това повърхностно заключение, което беше основано повече на представата на Бил за нея, отколкото на неговата собствена преценка. Излизаше, че единственият човек, на когото Лоуис бе разказала за сиянията, бе именно онзи, на когото е смятала, че може да разчита да запази тайната й.
Той й кимна.
— Права си. Трябва да поговорим.
— Искаш ли да се върнем у нас за късен обяд? Правя един страшен сос, макар да съм старо момиче, което не може само да си опази обеците.
— С най-голямо удоволствие. Ще ти разкажа каквото знам, но това ще отнеме малко време. Днес запознах Бил със съкратения вариант.
— Тъй. Значи сте се спречкали заради шаха?
— Е, може би не съвсем — отвърна Ралф, усмихвайки се на ръцете си. — Може би по-скоро нещо като твоя двубой със сина ти и снаха ти. Хем най-налудничавите подробности въобще не ги и споменах.
— Но на мен ще ми ги кажеш, нали?
— Да — отговори той и тръгна да става. — Освен това бас държа, че умееш да готвиш дяволски добре. Всъщност…
Изведнъж млъкна и удари длан в гърдите си. Стовари се на пейката и ококори очи с провиснала уста.
— Ралф? Добре ли си?
Разтревоженият й глас като че ли идваше от много далеч. Пред очите му отново бе изплувал Док № 3, как стои между „Бъфи-Бъфи“ и съседната кооперация. Плешивко № 3, който се опитва да накара Розали да пресече Харис Авеню, та да може той да й клъцне връвчицата. Тогава не успя, но все пак си бе свършил работата
(Щях да си поиграя с нея!)
още преди да е станало обяд.
„Може би това, че Бил Макгавърн не е от хората, които си гризат шапките, не е единствената причина Лоуис да не забележи с чия шапка е Плешивко № 3, Ралф, стари приятелю. Може да не е забелязала, защото не е искала да забележи. Сигурно няколко парченца от мозайката все пак съвпадат и ако си прав, това би могло да означава какво ли не. Нали разбираш?“
— Ралф? Какво ти става?
Той виждаше как джуджето разкъсва със зъби периферията на шапката, а после пак я нахлупва на главата си. Чуваше го как казва, че в такъв случай ще трябва да си поиграе с него самия.
„Но не само с мен. С мен и приятелите ми, така каза. С мене и със скапаните ми приятели.“