Сега, като се замисляше над това, разбираше и още нещо. Бе видял как слънцето разпръсква ослепителни искри по връхчетата на ушите на Док № 3, докато той — или то — ръфа шапката на Бил. Споменът бе прекалено ясен, за да го отхвърли, както и значението му.
Ех, този многозначен подтекст.
„Спокойно — още нищо не знаеш със сигурност, а и лудницата е точно зад ъгъла, приятелю. Мисля, че това трябва да ти бъде като обеца на ухото. За мен няма значение дали Лоуис също вижда всички тези неща или не. Другите човеци с белите престилки, не джуджетата, а онези, мускулестите, с мрежите за пеперуди и успокоителните инжекции, могат да цъфнат всеки миг. Буквално всяка секунда.“
И все пак.
Все пак.
— Ралф! За Бога, човече, кажи ми нещо! — Лоуис го разтърсваше, и то доста силничко, като жена, която се опитва да разбуди закъсняващия си за работа съпруг.
Той я потърси с поглед и се опита да се усмихне. Мислеше, че не е успял, но Лоуис се отпусна.
— Съжалявам — извини се той. — За миг всичко това някак си… как да ти кажа, изведнъж ми се стовари.
— Не ме плаши така! Боже мой, как само се хвана за гърдите!
— Чувствам се съвсем нормално — каза Ралф и се насили да разтегне фалшивата усмивка още повече. Чувстваше се като хлапе, което надува балонче, за да види колко ще изтънее, преди да се спука.
— Ако не си се отказала да готвиш, аз продължавам да съм гладен.
„Едно, две, три, гъската вино пи.“
Лоуис го изгледа изпитателно, после се отпусна.
— Добре. Ще бъде весело. Отдавна не съм готвила на никого, освен на Симон и Мина — приятелките ми, както знаеш. — После се засмя. — Не че исках това да кажа. Не заради това ще бъде весело.
— А какво искаш да кажеш?
— Че на мъж не съм готвила отдавна. Надявам се, че не съм забравила как се прави.
— Е, един ден бяхме дошли с Бил да гледаме новините заедно — тогава ни нахрани с макарони и сирене. Беше вкусно.
Тя махна презрително.
— Претоплело. Не е същото.
„Маймуната дъвче тютюн на лифта за ски. Въжената линия се скъса…“
Ухили се още по-широко. Вече очакваше усмивката му да се скъса.
— Сигурен съм, че не си забравила Лоуис.
— Господин Шаси имаше наистина завиден апетит. Всъщност какви ли не завидни апетити. Само че възникна проблемът с черния дроб и…
Тя въздъхна, после посегна към ръката на Ралф и я пое със смесица от плахост и решителност, която му се стори безкрайно умилителна. — Няма значение. Вече се уморих да подсмърчам и да хленча за миналото. Оставям това на Бил. Хайде да вървим.
Той стана, хвана я под ръка и я поведе надолу по хълма към изхода па парка. Като минаваха покрай младите майки по детските площадки, Лоуис им се усмихваше ослепително. Ралф можеше да си каже, че трябва да поотложи преценката; можеше да си повтаря непрекъснато, че за онова, което се случва с него и Лоуис, не знае даже и толкова, че да се подкача сам себе си за разумното осмисляне на ситуацията, но така или иначе не можеше да се освободи от заключението си. Вътрешно чувстваше, че то е вярно, а вече до голяма степен се бе уверил, че в света на сиянията да чувстваш и да си сигурен в нещо е почти едно и също.
„За другите двама не знам нищо, но № 3 е побъркан доктор… който събира сувенири. Както перковците във Виетнам събират човешки уши.“
Изобщо не се съмняваше, че снахата на Лоуис, вдъхновена от злонамерен подтик, е грабнала диамантените обеци от купичката и ги е пъхнала в джоба на дънките си. Само че те вече не бяха у Джанет Шаси; тя сигурно вече горчиво се кори, че ги е изгубила и се пита защо изобщо й е трябвало да ги взима.
Ралф знаеше, че шапката на Макгавърн е у оня никаквец със скалпела, макар Лоуис да не я бе разпознала, а и двамата го видяха как взе шалчето на Розали. Като се надигаше от пейката, Ралф бе осъзнал, че искрите, които струяха от ушите на съществото, почти със сигурност означаваха, че Док № 3 е взел и обеците на Лоуис.
4.
Люлеещият се стол на покойния господин Шаси стоеше върху избелелия линолеум до вратата към задната веранда. Лоуис заведе Ралф до него и му нареди да „не й се пречка в краката“. Ралф прецени, че може да се справи с поставената задача. Силните лъчи на следобедното слънце падаха в скута му и той се залюля. Не знаеше кога успя да стане толкова късно, но денят бе вече доста напреднал. „Сигурно съм заспал — помисли си той. — Сигурно и сега спя и сънувам всичко това.“ Проследи с поглед Лоуис как сваля тигана от един висок шкаф. След пет минути кухнята се изпълни с вкусни аромати.
— Нали ти казах, че ще ти сготвя някой ден — отбеляза тя и добави в тигана разни зеленчуци и още подправки. — Това беше в същия ден, когато ви нахраних с Бил с остатъци от макарони и сирене. Помниш ли?