— Да, помня — отвърна Ралф с усмивка.
— В кутията за мляко на предната веранда има бутилка студен сайдер — сайдерът винаги се съхранява най-добре на открито. Би ли го донесъл? Можеш и да налееш. Хубавите ми чаши са в шкафа над мивката — този, дето не го стигам, без да се катеря на стол. Ти и без стол си достатъчно висок, струва ми се. Колко си Ралф, към метър и осемдесет и пет?
— Метър и осемдесет и осем. Поне толкова бях — сигурно през последните десет години съм се посмалил с десетина сантиметра. Гръбначният стълб се слягал, или нешо подобно. И не е необходимо да се престараваш само заради мен. Съвсем сериозно.
Тя го изгледа изпод вежди, със скръстени на хълбоците ръце, в едната от които стърчеше лъжицата, с която бе разбърквала съдържанието на тигана. Суровият й вид бе посмекчен от сянка на усмивка.
— Казах хубавите ми чаши, Ралф Робъртс.
— Да, госпожо — отвърна той и се ухили, а после добави: — Съдейки по аромата, смея да отбележа, че още не си забравила как се готви за мъж.
— Ти първо го опитай — отвърна Лоуис, но на него му се стори, че се обърна отново към соса на печката с доста доволно изражение.
5.
Храната беше вкусна и съсредоточени върху нея, те не говореха за онова, което им се бе случило. Напоследък Ралф почти нямаше апетит и откакто безсънието се развихри с пълна сила, почти не се хранеше, но днес той си хапна хубавичко и поля силно подправения китайски сос на Лоуис с три чаши ябълков сайдер (смътно надявайки се заниманията му през остатъка от деня да не го отдалечат прекалено много от тоалетната). Като приключиха. Лоуис се изправи, отиде до мивката и започна да я пълни с гореща вода за съдовете. Междувременно подхвана по-раншния им разговор — сякаш бе недовършена плетка, временно оставена настрана заради някоя по-наложителна домашна задача.
— Какво ми стори? — попита тя. — Как накара цветовете отново да се появят?
— Не зная.
— Сякаш стоях на ръба на този друг свят, а като си сложи ръцете на очите ми, ти сякаш ме бутна в него.
Той кимна, припомняйки си как бе изглеждала в първия миг, след като ое отдръпнал ръцете си — сякаш току-що е свалила очила, оваляни в пудра захар.
— Беше чиста интуиция. И си права, той е сякаш отделен свят. Аз така го наричам за себе си — света на сиянията.
— Прекрасен е, нали? Искам да кажа, страшничък е, а когато тези неща започнаха да ми се случват за пръв път — още в края на юли, началото на август, мисля, беше — бях сигурна, че се побърквам, но въпреки това още тогава ми харесваше. Не можех да не го харесвам.
Ралф се втренчи озадачено в нея. Нима някога е мислел Лоуис за елементарна жена? За бъбрива? За неспособна да пази тайни?
„Не, опасявам се, че дори и по-зле, стари приятелю. Мислеше я за повърхностна. Гледаше я до голяма степен през очите на Бил, в интерес на истината — като «нашата Лоуис». Не по-малко… но почти нищо повече.“
— Какво? — попита тя малко смутено. — Защо ме зяпаш така?
— Значи виждаш тези ореоли от лятото? От толкова отдавна?
— Да, и стават все по-ярки и по-ярки. Освен това се появяват все по-често. Затова и в крайна сметка отидох при онова дрънкало. Ралф, аз наистина ли прострелях онова нещо с пръст? Колкото повече време минава, толкова по-трудно ми става да го вярвам.
— Простреля го. Малко преди да те срещна, и аз направих нещо подобно.
Той й разказа за предишното си спречкване с Док № 3 и как бе пропъдил джуджето… поне за известно време. После замахна рязко с ръка.
— Просто ей така — като хлапе, което се прави на Чък Норис или на Стивън Сийгал, нищо повече. Само че резултатът беше тая шантава синя светлина, която го накара да си плюе на петите. Което най-вероятно беше за добро, защото не можех да го повторя. Не знам обаче как го постигнах. Ти би ли могла отново да стреляш с пръст?
Лоуис се разкиска, извърна се към него и вирна пръст горе-долу в същата посока.
— Искаш ли сам да разбереш? Бум! Бум!
— Не насочвай туй чудо към мене, госпожо — каза й Ралф. Изрече го с усмивка, но не беше съвсем убеден, че се шегува.
Лоуис отпусна ръка и сипа малко миещ препарат в мивката. Докато разпенваше водата с ръка, постави на Ралф така наречените от него „големи въпроси“:
— Ралф, откъде дойде тази сила? И за какво?
Той поклати глава, после стана и се доближи до сушилнята за чинии.
— Не знам и не знам. Какво ще кажеш за малко помощ? Къде държиш кърпите за съдове, Лоуис?
— Няма значение къде ги държа. Иди да седнеш. Само, моля те, не ми казвай, че си от онези модерни мъже — тия, дето все се прегръщат и викат с всичка сила.