— Става.
Усмивката й — повече в очите, отколкото на устните — предполагаше, че може да добавят към разговорите и още нещо, ако Ралф е достатъчно решителен… а в този миг той се чувстваше доста смел. Дори суровият поглед на господин Шаси от почетното място на телевизора не можеше да го сплаши.
ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
1.
Беше четири без петнадесет, когато Ралф пресече улицата и измина краткото разстояние до дома си. Умората отново започваше да го завладява — имаше усещането, че е на крак около три века. Същевременно обаче се чувстваше по-добре за пръв път, откакто Каролин си отиде. Повече като истинския Ралф.
„Или може би просто така ти се иска да вярваш? Че не може човек да се чувства толкова нещастен, без да бъде възнаграден? Идеята е прекрасна, Ралф, само че не е особено реална. Добре де, може би точно сега съм пообъркан.“
Наистина беше пообъркан. А освен това уплашен, въодушевен и дезориентиран и се възбуждаше при всеки допир. Но сред цялата тази бъркотия от чувства ярко се открояваше нещо, което трябваше да свърши, преди да се захваща с каквото и да било — трябваше да се сдобри с Бил. Дори беше готов да му се извини. Всъщност може би трябва да постъпи точно така. В крайна сметка не Бил бе дошъл да му каже: „Абе, братче, изглеждаш ужасно, я ми разкажи какво става.“ Не, той отиде при Бил. Вярно е, че хранеше някакви опасения, но това изобщо не променяше нещата, пък и…
„Боже Господи, Ралф, какво да те правя сега?“ Това беше развеселеният глас на Каролин, който звучеше в главата му така ясно, както и в най-тежките седмици след смъртта й, когато се справяше с мъката си, като обсъждаше с нея всяко нещо наум, а понякога и на глас, ако се случеше да е сам вкъщи. „Бил избухнал, съкровище, не ти. Виждам, че си решен да бъдеш суров към себе си, както по времето, когато бях жива. Явно някои неща никога не се променят.“
Поусмихна се. А-ха, добре, може някои неща наистина не се променят никога и Макгавърн е бил по-виновен за спора. Въпросът беше дали иска да прекрати приятелството си с него заради някаква глупава разправия и безорой плоски забележки, които си бяха разменили, докато се запъваха кой е прав и кой — крив. Ралф не смяташе, че си струва, и ако това означава да поднесе на Бил извинение, което той всъщност не заслужава, какво толкова ужасно има в това? В края на краищата в трите кратки срички, които образуват думата „извинявай“, няма кости, които да го задавят.
Въображаемата Каролин посрещна тази идея с безмълвно недоверие.
„Няма значение — каза й той и тръгана по алеята към входа. — Правя го заради себе си, не заради него. А в известен смисъл и заради теб.“
Докато ровичкаше в джоба си за ключа, забеляза, че на вратата е закачена бележка. Бръкна за очилата, но ги беше оставил на кухненската маса. Отдръпна се и се взря в драскулиците на Бил:
„Скъпи Ралф /Лоуис/ Фей и всички останали, Вероятно ще прекарам по-голямата част от деня в болницата. Обади ми се племенницата на Боб Полхърст и каза, че този път наистина горкият човек вече е на път. Стая 313 в реанимацията в Общинската болница е последното място на света, където бих искал да съм в този прекрасен октомврийски ден, но сякаш е най-добре да остана докрай.
Ралф, съжалявам, че се държах така, с теб тази сутрин. Дойде при мен за помощ, а аз само дето не ти издрах очите. Нямам друго оправдание, освен дето тази работа с Боб напълно ме изкара от нерви. Приемаш ли извинението ми? Мисля, че ти дължа една вечеря… в случай, че все още сядаш на една маса с такива като мен, Фей, моля те, люля те, МОЛЯ ТЕ остави ме на мира с тоя твой проклет шахматен турнир. Вече ти обещах да участвам и държа на обещанията си.
Ралф се изправи, изпълнен с облекчение и благодарност. Де да можеше всичко останало, което се случваше напоследък, да се оправи с такава лекота!
Отиде в кухнята и тъкмо пълнеше чайника с вода, когато телефонът иззвъня. Беше Джон Лийдекър.
— Бога ми, толкова се радвам, че най-после те откривам! — възкликна той. — Започвах вече да се притеснявам, стари приятелю.
— Защо? Какво се е случило?
— И нищо, и нещо. Чарли Пикъринг все пак го пуснаха под гаранция.
— Спомена, че това не може да се случи.
— Е, сгреших — отвърна Лийдекър и явно се раздразни. — Само че не е единственото, за което сбърках. Казах ти, че съдията сигурно ще изиска гаранция от четиридесет хиляди долара, но не знаех, че ще се падне съдия Стедман, който е известен с това, че дори не вярва в лудостта. Поискал е гаранция от осемдесет бона. Служебният адвокат мяучеше като мартенски котарак, но Стедман беше непоклатим.