Ралф сведе поглед и установи, че продължава да държи чайника. Постави го на масата и попита:
— И той въпреки това е излязъл под гаранция, така ли?
— А-ха. Помниш ли като ти казах, че Ед ще го захвърли като непотребна вещ?
— Да.
— Е, отбележи си го, значи, като поредния фал на Джон Лийдекър. В единадесет тази сутрин Ед влезе при шерифа с маршова стъпка и донесе цяло куфарче пари.
— Осем хиляди долара?
— Казах куфарче, а не пощенски плик — повтори детективът. — Не осем, а осемдесет. Ония в съда само за това говорят. Дявол да го вземе, сигурно ще го обсъждат и след Коледа.
Ралф се опита да си представи как Ед Дипно с един от провисналите си пуловери и с протрити джинси — Каролин ги наричаше „одеждите на лудия учен“, вади от куфарчето пачки от по десет и по двадесет долара, но не успя.
— Стори ми се да казваш, че срещу десет процента може да излезе.
— Така е, ако депозираш и още нещо — къща, или пък някаква собственост — което горе-долу покрива пълната сума. Ед явно не е могъл да депозира нищо, но затова пък е имал някой и друг долар за черни дни под дюшека. Или това, или пък е врътнал някоя свирка на добрата фея.
Ралф се улови да мисли за писмото, което бе получил от Хелън седмица, след като тя излезе от болницата и се премести в „Хай Ридж“. Бе споменала за чек от Ед на стойност седемстотин и петдесет долара. „Това явно показва, че си дава сметка за отговорността си“ — бе писала тя. Питаше се дали Хелън ще остане на същото мнение, ако узнае, че Ед е влязъл в общинския съд в Дери с толкова пари, че да прати дъщеря си на околосветско пътешествие за остатъка от живота й… и ги е дал като залог за освобождаването на един умопобъркан, който обича да си играе с ножове и бомбички.
— Откъде, за Бога, ги е взел? — попита той Лийдекър.
— Де да знам.
— И не е длъжен да каже?
— Съвсем не. Това е свободна държава. Доколкото разбирам, бил осребрил някакви акции.
Ралф си спомни старите времена — добрите стари времена преди Каролин да се разболее и да почине и преди Ед да се побърка. Сети се как почти на всеки две седмици четиримата вечеряха заедно — я пица у семейство Дипно, я Каролининия пилешки пирог на кухненската маса у тях — и как веднъж Ед каза, че като набъбнат дивидентите от акциите, ще ги черпи печени ребърца в „Ред Лайън“ в Бангор. „Точно така“ — бе отвърнала Хелън и се бе усмихнала топло на Ед. Тогава беше бременна и тъкмо започваше да й личи, но приличаше на четиринадесетгодишна с опънатата на конска опашка коса и с широката си карирана риза. „Според теб, Едуард, кои ще набъбнат първи? Двете хиляди в «Юнайтид Мармалейд» или шестте хиляди в обединение «Печено пиле»?“ Тогава той й изръмжа, при което всички се разсмяха, защото в душата на Ед Дипно нямаше и капчица злина и всички, които го познаваха по-дълго от две седмици, знаеха, че и на мравката път прави. Само че Хелън е знаела по-други неща — още тогава тя със сигурност е знаела и някои други подробности независимо от топлите усмивки.
— Ралф? Чуваш ли ме?
— Ед нямаше никакви акции — отвърна старецът. — За Бога, той беше химик-изследовател, а баща му беше бригадир в завод за бутилиране в някакъв смотан град от рода на Пластьр Рок, щата Пенсилвания. И той няма пукнат цент.
— Добре де, намерил ги е отнякъде и ще излъжа, ако кажа, че тая работа ми харесва.
— А мислиш ли, че може да ги е събрал от другите членове на „Приятели на живота“?
— Не, не смятам. Първо, сред тях богаташи няма — повечето са от работническата класа. Биха дали каквото могат, но толкова много? Не. Предполагам, че са в състояние да съберат достатъчно нотариални актове, за да освободят Пикъринг, но не е това. Повечето не биха го направили дори по молба на Ед. За тях той вече е чисто и просто persona non grata, а за Чарли Пикъринг вероятно им се иска никога да не са чували. Сега начело пак е Дан Далтьн и вероятно за голямата част от тях това е огромно облекчение. Ед, Чарли и двама други — един човек на име Франк Фелтън и една жена, Сандра Макфей — май вече действат самостоятелно. За Фелтън нищо не знаем и нямаме досие, а оная жена Макфей е обиколила същите приятни институции като Чарли. Няма как да я подмине човек — сивкава кожа, много пъпки, очила с такива дебели стъкла, че очите й приличат на пържени яйца, и сигурно тежи сто и петдесет килограма.
— Шегуваш ли се?
— Не. Пада си по ластични клинове и обикновено се тъпче с какви ли не сладкиши. Често облича огромен суичер с надпис „ФАБРИКА ЗА БЕБЕТА“. Твърди, че е родила петнадесет деца. Всъщност няма нито едно и най-вероятно е бездетна.