— Защо ми разправяш всичко това?
— Защото искам да се пазиш от тези хора. — Лийдекър му говореше търпеливо, като на дете. — Може да се окажат опасни. Чарли със сигурност е заплаха, което си го знаеш и без да ти го казвам, а той вече е на свобода. Откъде е намерил Ед пари за гаранцията, не е толкова важно — по-важното е, че ги е намерил. Хич няма да се изненадам, ако пак се лепне за теб. Или той, или Ед, или някой от другите. — Къде са Хелън и Натали?
— При приятели, които са много наясно с опасностите, възникващи около съпрузи с разхлопани дъски. Хванах и Майк Ханлън — той също ще ги наглежда. Не смятаме, че в момента Хелън я заплашва някаква реална опасност — тя е все още в „Хай Ридж“ — но правим всичко, което е по силите ни.
— Благодаря ти, Джон. Трогнат съм от съвета.
— Трогнат съм, че си трогнат, само че още не съм свършил. Не забравяй кого заплашва Ед, приятелю — не Хелън, а теб. Тя в момента като че ли вече не го занимава, но ти не му излизаш от ума. Питах шефа, дали може да пратя някого — например Крис Нел — да те охранява поне докато мине историята с оная мръсница от „Грижи за жената“. Обаче той ми отказа. Рече, че тази седмица имаме прекалено много работа, но начинът, по който ми отказа, ме наведе на мисълта, че ако ти помолиш, ще пратят някой да те пази. Какво ще кажеш?
„Полицейска охрана — рече си Ралф. — Така му викат в криминалните филми по телевизията; той говори за същото — за полицейска охрана.“
Опита се да обмисли предложението, но изведнъж в съзнанието му нахлуха прекалено много други идеи и заподскачаха в ума му като някакви чудати топчета. Шапки, доктори, престилки, спрейове. Да не говорим за ножове, скалпели и ножица, която проблясва в прашните окуляри на стария му бинокъл. „Претупвам всяко нещо, с което се захвана, за да започна друго“ — помисли си той, което веднага бе последвано от „Обратният път до рая е дълъг, миличък, тъй че не задълбавай в подробностите“.
— Не — каза той.
— Какво?
Ралф затвори очи и се видя да вдига слушалката на същия този телефон, за да отмени часа при иглотерапевта. Отново се повтаря същото. Да. Може да получи полицейска охрана срещу разни Пикъринговци, Макфеи и Фелтъни, но не това е изходът. Знаеше го, бе убеден в това с цялото си сърце и с цялата си душа.
— Чу ме. Не искам полицейска охрана.
— Но защо, за Бога?
— И сам мога да се грижа за себе си — каза той и направи физиономия при гръмката абсурдност на това изявление, което бе чуват безброй пъти в уестърните с Джон Уейн.
— Ралф, адски ми е неприятно, че точно аз трябва да ти поднеса тази новина, но вече си стар. В неделя извади късмет. Следващия път може и да не ти провърви.
„О, не просто извадих късмет — помисли си старецът. — Имам влиятелни приятели. Или може би трябва да кажа «високопоставени същества».“
— Ще се справя.
Лийдекър въздъхна.
— Ако размислиш, ще ми се обадиш ли?
— Да.
— И ако видиш я Пикъринг, я някоя внушителна дама с дебели очила и сплъстена руса коса да се мотаят наоколо…
— Ще ти телефонирам.
— Ралф, моля те, обмисли го добре. Полицаят просто ще си седи в колата недалеч от дома ти.
— Подарена къща назад не се връща.
— А?
— Казах, че оценявам предложението, но не, благодаря. Пак ще се чуем.
Постави внимателно слушалката на вилката и си помисли, че може би Джон е прав. Ала през целия си живот не бе чувствал разсъдъка си толкова бистър.
— Уморен съм — каза той на празната си, огряна от слънцето кухня, — но съм с ума си. — Помълча, а после добави: — Освен това съм на път да се влюбя, вероятно.
При тези думи се ухили и като слагаше чайника на печката, още се усмихваше.
2.
Пиеше втора чаша чай, когато се сети, че в бележката на Бил се споменаваше за някаква вечеря. Изведнъж му хрумна да му предложи да се видят в закусвалнята на „Сън Даун“. Така ще могат да започнат всичко отначало.
„Мисля, че е наложително да се сдобрим, защото оня малък откачалник му е взел шапката, а аз съм почти убеден, че това означава заплаха за Бил.“
Моментът беше подходящ. Взе телефона и избра номера, който изобщо не му бе трудно да си припомни: 941–5000. Номерът на болницата „Дери Хоум“.
3.
Администраторката го свърза със стая 313. Умореният глас на жената, която вдигна телефона, принадлежеше на Денис Полхърст, племенницата на умиращия. Бил отсъствал в момента, обясни му тя. Към един часа дошли четирима други учители от „чичовите дни на величие“, както ги нарече Денис, и Бил предложил да отидат на обяд. Ралф можеше да си представи как съквартирантът му от долния етаж би го формулирал: по-добре късно, отколкото никога. Това бе една от любимите му пословици. На въпроса, дали го очаква скоро да се върне, Денис Полхърст отговори утвърдително.