— Толкова е предан. Не зная какво бих правила без него, господин Робинс.
— Робъртс. По думите на Бил господин Полхърст е прекрасен човек.
— Да, всичките му приятели го обичат. Разбира се, сметката няма да пристине в клуба ни почитателите му, нали?
— Не — смутено отвърна Ралф. — В бележката на Бил пише, че чичо ви е много зле.
— Така е. Лекарят твърди, че нямало да издържи деня, камо ли нощта, но тази песен вече съм я чувала и преди. Бог да ме прости, но понякога чичо е като ония реклами по телевизията — обещават какво ли не, но никога не изпълняват обещаното. Предполагам, че звучи ужасно, но вече прекалено много се уморих, за да ме е грижа. Тази сутрин изключиха животоподдържащите системи — не можех да поема сама цялата отговорност, но се обадих на Бил и той каза, че чичо би искал да постъпим така. „Време е Боб да изследва другия свят — каза. — Този вече го изучи в най-големи подробности.“ Нали е поетично, господин Робинс?
— Да. Името ми е Робъртс, госпожо Полхърст. Бихте ли предали на Бил, че го е търсил Ралф Робъртс и да ми се оба…
— Та значи изключихме го и бях напълно подготвена — изнервена, бихте казали — а той не умря. Не разбирам. Той е готов, аз съм подготвена, завършил е живота си… защо да не може тогава да си умре?
— Не зная.
— Смъртта е много глупава — отбеляза тя с отегчения глас на най-уморените и най-оскърбените. — Ако някой акушер се бави толкова с прерязването на пъпната връв на бебето, ще го лишат от лекарски права.
Напоследък Ралф често се отплесваше, но този път смисълът на думите й бързо проникна в съзнанието му.
— Какво казахте?
— Моля? — стреснато попита тя, сякаш собствените й мисли се бяха зареяли.
— Споменахте за прерязване на някаква връв…
— Ами… просто така се изразих.
Гласът й стана още по-неприятен… само дето не беше неприятен, както изведнъж осъзна Ралф; в него се долавяше страх. Тук имаше нещо нередно. Сърцето му изведнъж се разтуптя по-бързо.
— Нямах нищо конкретно наум — настояваше тя и изведнъж слушалката на телефона в ръката на Ралф придоби зловещ сив оттенък.
„Мислела е да го убие, и то съвсем насериозно — смятала е да му сложи възглавница на лицето и да го задуши с нея. «Няма да продължи дълго — казвала си е. — Ще бъде проява на милосърдие. — Най-после всичко ще свърши.»“
Ралф отдръпна слушалката от ухото си. Синя светлина, ледена като февруарско небе, струеше от дупките на тънки лъчи.
„Мисълта за убийство е обагрена в синьо“ — каза си, облещил невярващ поглед към сините лъчи, които започнаха да се огъват към пода. Отдалеч чуваше разтревожения глас на Денис Полхърст. „Не че някога съм искал да го зная, но сега вече така или иначе ми е известно — убийството има син цвят.“
Той отново доближи долната част на слушалката към устата си, накланяйки я така, че да отдалечи от себе си горната половина, обгърната от синкавото сияние. Страхуваше се, че ако я доближи прекалено много до ухото си, може да оглушее от студеното, яростно отчаяние, което се излъчваше от нея.
— Кажете на Бил, че се е обаждал Ралф. Робъртс, не Робинс.
Затвори, без да дочака отговор. Сините лъчи се отчупиха и полетяха към пода. Ралф отново се сети за ледените висулки — този път си представи как падат, ако след топъл зимен ден прокараш облечена в ръкавица ръка от вътрешната страна на стрехата. Лъчите изчезваха, преди да се допрат до линолеума. Огледа се. Нищо в стаята не сияеше, не блещукаше, нито пък трептеше. Сиянията отново бяха изчезнали. Въздъхна от облекчение, но в този миг от Харис Авеню прогърмя моторът на кола.
Ралф Робъртс изкрещя.
4.
Вече не му се пиеше чай, но още бе гладен. Най-отзад в хладилника откри диетична пепси, наля я в пластмасова чаша и излезе навън. Вече не издържаше да стои в апартамента, който сякаш вонеше на злощастно будуване. Случилото се преди малко напълно го извади от релси.
Денят бе станал още по-красив, ако това изобщо бе възможно — духаше силен, но топъл вятър, който сякаш завихряше светлини и сенки над западния край на Дери и брулеше листата от дърветата. После ги запращаше по тротоарите като танцуващи оранжеви, жълти и червени дервиши.
Ралф тръгна наляво, но не защото изпитваше съзнателно желание да се върне на поляната за пикник край летището, а просто защото искаше вятърът да духа в гърба му. Независимо от това след десет минути отново се озова на пътечката, която водеше към полянката сред дърветата. Сега там нямаше никого, но той не се изненада. Надали излезлият вятър се бе сторил на възрастните мъже и жени чак толкова студен, че да се приберат на бърза ръка по домовете си — просто бе много трудно да задържиш картите или фигурите за шах на масата, когато немирникът-вятър непрекъснато се опитва да ги отнесе. Ралф се приближи към дървената маса, където обикновено се разполагаше компанията на Фей Шапен, и почти не се изненада от бележката, затисната с камък — още преди да я прочете, вече знаеше съдържанието й.