„Още нещо — може би не е важно, но най-малкото си му обърнал внимание. Размахващият ножицата беше десняк, поне доколкото може да се съди по това как държеше оръжието си. Онзи със скалпела пък беше левак.“
Вероятно не беше важно, но имаше нещо в него — поредният причудлив силует в мъглата, този път обаче смален — което тъй или иначе го човъркаше. Нещо, свързано с понятията ляво и дясно.
— Направо завий наляво — промърмори Ралф, повтаряйки ключовата реплика на стара шега, която вече не помнеше. — Наляво завий направо.
Няма значение. Какво още знае за тези докторчета? Е, разбира се, имаха аури — доста приятни, със зеленикавозлатист цвят — и оставяха след себе си от ония (следите на хората в бяло) танцови диаграми на Артър Мъри. И въпреки че чертите им го бяха поразили с абсолютната си безличност, ореолите им излъчваха сила… здрав разум… и…
— И достойнство, дявол да го вземе! — възкликна Ралф.
Вятърът отново залудува и обрули още листа. На петдесетина метра от поляната, недалеч от старите вагони, растеше криво, полуизкоренено дърво, което сякаш посягаше към Ралф и протегнатите му клони всъщност наистина наподобяваха хищни нокти.
Изведнъж си даде сметка, че за старец, който наближава прага на онази възраст, която Шекспир (и Бил Макгавърн) нарича „дълги гащи и домашни чехли“, онази нощ наистина е видял доста неща. Но никое от тях — макар и едно-едничко — не загатваше за някаква опасност или пък за злонамереност. Ралф сам бе заключил, че тук се крие нещо зло, и това не бе изненадващо. Непознатите същества бяха физически неестествени; бе ги видял да излизат от дома на болна жена по такова време на нощта, когато рядко се посрещат гости; освен това ги бе забелязал само минути, след като се събуди след странния кошмар.
Все пак сега, като си припомняше видяното, в паметта му изникнаха и други подробности. Например как съществата стояха пред входа на дома на госпожа Локър, сякаш това бе съвсем в реда на нещата; или пък породилото се у него впечатление, че наблюдава двама стари приятели, които разтоварят, преди всеки да поеме по пътя си. Двама стари другари, които обсъждат още веднъж събитията, преди всеки да се прибере в дома си след дългата работна нощ.
„Да, действително остана с такова впечатление, но това не означава, че можеш да му вярваш, Ралф.“
Но той смяташе, че може да му вярва. Стари приятели, отдавнашни колеги, които са приключили с работата за нощта. Къщата на Мей Локър е била последната им спирка.
Добре, значи разликата между Док № 1 и № 2, и третия е от земята до небето. Те бяха чисти, а той — мръсен; те имаха аури, а той — не (поне Ралф не бе ги забелязал); те носеха ножици, а той имаше скалпел; те изглеждаха разумни и здравомислещи, като двама уважавани старейшини, а № 3 изглеждаше съвсем умопомрачен.
„Едно обаче е несъмнено. В противниковия отбор участват свръхестествени същества и освен Лоуис единственият човек, който май знае за съществуването им, е Ед Дипно. Искаш ли да се обзаложим по колко часа спи Ед напоследък?“
— Не — каза Ралф. Вдигна треперещите си ръце и закри очи. Ед бе споменал плешиви доктори и ето ти плешиви доктори. Дали е имал предвид докторите, като приказваше за центурионите? Ралф не знаеше. Много се надяваше да е така, защото всеки път, като се сетеше за тях, самата дума центуриони бе започнала да извиква в съзнанието му много по-неприятни образи: същества с качулки, яхнали мършави червенооки кранти, които връхлитат върху хобитите пред кръчмата.
Хобитите го наведоха на мисълта за Лоуис и ръцете му се разтрепераха още повече.
Каролин: „Обратният път до рая е дълъг, миличък, тъй че не задълбавай в подробностите.“
Лоуис: „В моето семейство да умреш на осемдесет значи, че си умрял млад.“
Джо Уайзър: „В крайна сметка патологьт вписва в графата «причина за смъртта» по-скоро «самоубийство», отколкото «безсъние».“
Бил: „Беше специалист по Гражданската война, но сега дори не знае какво е Гражданска война, да не говорим кой победи в нашата.“
Денис Полхърст: „Смъртта е много глупава. Ако някой акушер се бави толкова с прерязването на пъпната връв…“
Сякаш някой изведнъж бе включил ярък прожектор в главата му и Ралф изкрещя в слънчевия есенен следобед. Дори самолетът „Делта 727“, който кръжеше за кацане над писта № 3, не успя напълно да заглуши вика му.
6.
Прекара остатъка от следобеда на верандата в нетърпеливо очакване Лоуис да се върне. Можеше отново да потърси Макгавърн в болницата, но не го стори. Вече не изпитваше същата необходимост да разговаря с него. Все още не разбираше всичко но му се струваше, че е проумял много повече неща отпреди, а ако внезапното му прозрение на поляната за пикник изобщо имаше някаква стойност, то да каже на Макгавърн къде се е затрила сламената му шапка нямаше да доведе до абсолютно нищо, дори ако той му повярва.