Тя го изгледа от глава до пети, сякаш едновременно го прецени и реши, че не заслужава вниманието й, после процеди:
— Виждам, че още си с тази риза, Робъртс.
Онова, което не изрече, но Ралф бе сигурен, че си мисли, беше: „Освен това виждам, че седиш тук и ядеш боб направо от тенджерата като някой дрипав скитник… и обикновено запомням онова, което съм видяла, Робъртс.“
— Вярно е. Май съм забравил да я сменя.
— Хммм — отвърна тя и на Ралф му се стори, че сега преценява бельото му. „Кога за последен път ти е хрумвало да го смениш? Изтръпвам, като си помисля, Робъртс.“
— Прекрасна вечер, а, госпожо Перин?
Госпожа Перин отново го стрелна с поглед, сетне извърна очи към небето. После пак към Ралф.
— Ще се застуди.
— Мислите ли?
— О, да — циганското лято свърши. Гърбът ми вече за нищо не го бива освен за прогнози за времето, но с това поне се справя доста добре. — Тя замълча, после произнесе: — Това, струва ми се, е пуловерът на Бил Макгавърн.
— Май да — съгласи се Ралф, питайки се дали следващият й въпрос няма да е дали Бил знае за „кражбата“. От нея можеше да се очаква всичко.
Вместо това тя му нареди да се закопчае.
— Не искаш да хванеш пневмония, нали? — попита тя, а изражението й пбдсказваше, че би добавила: „Както и да те приберат в лудницата.“
— Съвсем не.
Той остави тенджерката, посегна към копчетата, но изведнъж спря. Кухненската ръкавица още се мъдреше на лявата му ръка. Досега изобщо не я бе забелязал.
— Ще ти бъде по-лесно, ако свалиш това чудо — отбеляза госпожа Перин. Очите й като че ли проблеснаха дяволито.
— Предполагам да — смирено отвърна Ралф. Смъкна ръкавицата и закопча жилетката на Бил.
— Предложението ми все още е в сила, Робъртс.
— Не ви разбрах?
— Предложението да ти закърпя ризата. В случай, че някога решиш да се разделиш с нея за ден-два. — Тя позамълча. — Предполагам, имаш друга риза, която да облечеш, докато закърпя тази, с която си в момента?
— О, да. Разбира се. Даже няколко.
— Сигурно е истинско предизвикателство за теб коя от тях да избереш всеки ден. Имаш сос от боба по брадичката, Робъртс.
Тя извърна очи и с маршова стъпка продължи по улицата.
Тогава Ралф направи нещо, което нито беше възнамерявал да стори, нито разбираше; то бе продиктувано от инстинкт, точно както удара, с който днес накара Док № 3 да остави Розали на мира. Вдигна ръката, на която беше допреди малко кухненската ръкавица, и я сви на фуния пред устата си. После дълбоко пое въздух, при което дъхът му лекичко изсвири.
Резултатът беше потресаващ. От аурата на госпожа Перин като бодил на таралеж щръкна тънко спопче сивкава светлина. То бързо се удължи и се изви назад, понесе се над осеяната с есенни листа полянка и уцели фунията, която образуваха свитите пръсти на Ралф. Той усети как го поема с дъха си, сякаш поглъщаше чиста енергия. Изведнъж той изпита усещането, че засиява — като неонова реклама или като светещия надпис над някое голямо кино. През гърдите и стомаха му като че премина някаква сила и го изпълни целия. Същевременно се стрелна в главата му, заплашвайки да отнесе горната част на черепа му, сякаш тя бе покрив над ракетно хранилище.
Виждаше как лъчите, сиви като мъгла, струят между пръстите му. В съзнанието му проблесна, но само за миг, неописуемо приятно усещане за собствената му мощ. То бе последвано от срам и ужас.
„Какво правиш, Ралф? Каквото и да е това, то не ти принадлежи. Би ли бръкнал в портмонето й, за да задигнеш някой и друг долар, докато тя не гледа?“
Лицето му пламна. Той отпусна свитата на фуния ръка и стисна устни. В същия миг чу — всъщност почувства — как нещо изхруптя в него. Нещо подобно на звука, който човек издава, докато дъвче суров ревен.
Госпожа Перин спря и Ралф проследи с тревожен поглед как се поизвърна и огледа Харис Авеню. „Не исках да го сторя — мислено й рече той. — Честна дума, не исках… Още не мога да свикна с това.“
— Робъртс?
— Да?
— Чухте ли нещо? Прозвуча почти като изстрел.
Той усети как в ушите му пулсира гореща кръв, но поклати отрицателно глава.
— Не… но слухът ми вече не го бива…
— Сигурно беше ауспухът на някоя кола — заяви старицата и го освободи от задължението да измисли ново оправдание. — Честно казано, здравата се изплаших.
После отново закрачи със странната си походка, пак спря и се обърна към него. Аурата й бе започнала да избледнява, но Ралф наблюдаваше очите, които подозрително го оглеждаха.
— Променил си се, Робъртс — заяви тя. — Бих казала, че си се подмладил.
На Ралф, който очакваше нещо съвсем друго (например: „Върни ми веднага онова, което ми задигна, Робъртс“) не му оставаше друго, освен да запелтечи смутено: