— Мислите ли… това е много… искам да кажа, благодар…
Тя нетърпеливо махна, сякаш искаше да каже: „О, я млъквай!“
— Сигурно е от светлината. Съветвам те да не накапваш жилетката, Ралф. Имам впечатлението, че господин Макгавърн е човек, който пази вещите си.
— Трябваше да си пази шапката — отвърна Ралф. Старицата отново изпитателно го изгледа.
— Моля?
— Сламената шапка. Загубил я е някъде.
Госпожа Перин се замисли върху думите му, сетне презрително изсумтя и заяви:
— Прибирай се, Робъртс. Ако останеш навън, ще хванеш пневмония.
После плавно се извърна и продължи по пътя си, без видимо да е пострадала от „кражбата“ на Ралф.
„Кражба ли? Почти съм сигурен, че не това е правилната дума, Ралф. Онова, което направи току-що, беше много по-близо до…“
— Вампиризъм — мрачно промълви Ралф.
Отмести тенджерата настрана и заразтрива ръце. Чувстваше се засрамен… виновен… но сякаш всеки миг щеше да се пръсне от прилив на енергия.
„Вместо кръв й открадна жизнена сила, но това не променя факта, че постъпваш като вампир.“
Да, наистина. И изведнъж му хрумна, че може би не го прави за пръв път.
„Променил си се, Робъртс. Бих казала, че си се подмладил.“ Това му бе казала госпожа Перин, но нима хората не правеха подобни забележки от края на лятото насам?
Главната причина, поради която приятелите му не го бяха принудили да отиде на лекар, бе, че на вид му нямаше нищо. Оплакваше се от безсъние, но изглеждаше като олицетворение на здравето. „Май пчелният восък е имал ефект“ — беше казал Джони Лийдекър точно на излизане от библиотеката в неделя, което на Ралф сега му изглеждаше като събитие от желязната ера. А когато Ралф го попита за какво става дума, детективът обясни, че говори за безсънието му. „Изглеждаш милион пъти по-добре от деня, в който се запознахме.“
И Лийдекър не беше единственият. Ралф се влачеше криво-ляво по цял ден, чувстваше се объркан и смазан… но хората непрекъснато му казваха колко добре изглежда, колко е освежен, колко е подмладен. Хелън… Макгавърн… че дори и Фей Шапен спомена нещо подобно преди седмица-две, макар да не си спомняше сега точно какво…
— Разбира се, че си спомням! — възкликна той. — Попита ме дали не си слагам крем против бръчки. Крем против бръчки, за Бога!
Дали още тогава е крадял от жизнената енергия на другите? Крадял е дори без да го съзнава.
— Сигурно така е било. Мили Боже, аз съм вампир.
„Но дали тази е най-правилната дума?“ — изведнъж се запита той. Нима не е възможно в света на аурите крадецът на жизнена сила да се нарича центурион?
Бледото, разкривено лице на Ед изскочи в съзнанието на Ралф като призрак, който се връща да обвини убиеца си; старецът потръпна от ужас, обви колене с ръце и склони глава в скута си.
ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
1.
Точно двадесет минути след седем до бордюра пред дома на Лоуис се закова идеално поддържан линкълн лимузина, модел от края на седемдесетте. Ралф — който в продължение на един час се къпа, бръсна се и се опитва да се успокои — се изправи на верандата и проследи с поглед слизащата в този миг Лоуис. Тя се сбогува със спътниците си и ветрецът донесе до Ралф палав момичешки смях.
Линкълнът потегли и Лоуис се запъти към входната си врата. Насред алеята се спря и се извърна. Двамата дълго се гледаха от срещуположните страни на Харис Авеню; виждаха се прекрасно въпреки сгъстяващия се здрач и двестата метра, които ги разделяха. Изгаряха в здрача един за друг като две запалени факли.
Лоуис насочи пръст към него. Жестът доста се доближаваше до онзи, с който порази Докторчо № 3, но Ралф не се разтревожи ни най-малко.
„Да се отдадеш изцяло — мислеше си той. — Да се отдадеш изцяло, това е то. Малко грешки има в живота… а веднъж като намериш верния път, сигурно изобщо вече не грешиш.“
На връхчето на пръста й се появи тъпичък блестящ сив лъч, който започна да се удължава през сгъстяващите се сенки на Харис Авеню. Една случайно минаваща кола го пресече. За миг стъклата проблеснаха и фаровете като че ли примигнаха, но нищо повече.
Ралф също вдигна пръст и от него изскочи син лъч. Тези две изцяло устремени една към друга светлини се срещнаха точно на средата на Харис Авеню й се преплетоха една в друга като виещо се растение. Плитчицата се заиздига все по-нагоре, като постепенно избледняваше. Тогава Ралф сви пръст и неговата половинка от двойния възел угасна. След миг изчезна и половинката на Лоуис. Ралф бавно слезе от верандата и пое напряко през моравата. Лоуис тръгна към него. Срещнаха се точно по средата на Харис Авеню… там, където в съвсем истински смисъл вече се ояха срещнали.