Ралф я прегърна през кръста и я целуна.
2.
„Променил си се, Робъртс. Бих казала, че си се подмладил.“
Докато Ралф седеше в кухнята на Лоуис и пиеше кафе, тези думи непрекъснато му се въртяха в главата — повтаряха се като в безкраен клип. Не можеше да откъсне очи от нея. Изглеждаше поне с десет години по-млада и с пет килограма по-лека от онази Лоуис, която бе свикнал да вижда през последните няколко години. Днес сутринта в парка толкова млада и хубава ли беше? Не му се вярваше, но, разбира се, сутринта беше разстроена, освен това плачеше, което би трябвало да я загрозява.
И все пак…
Да, все пак. Миниатюрната плетеница от бръчици около устата й бе изчезнала. Както и започнатата да се образува двойна брадичка. Сутринта плачеше, а тази вечер сияеше от щастие, но Ралф знаеше, че не това е причината за всички промени, които вижда.
— Зная какво гледаш — отбеляза тя. — Страшничко е, нали? Не оставя съмнение, че всичко случило се е плод на въображението ни, но все пак е страшничко. Открихме извора на младостта. Не ти трябва Флорида — Флорида вече е тук, в самия Дери.
— Ние ли го открихме?
Отначало тя го изгледа изненадано… и малко недоверчиво, сякаш подозираше, че я подкача, че й се подиграва. Че се държи с нея като с „нашата Лоуис“. После се пресегна през масата и стисна ръката му.
— Иди в банята и се виж в огледалото.
— Знам как изглеждам. За Бога, току-що се избръснах. И то без да бързам.
Тя кимна.
— Хубаво си се избръснал, Ралф… само че тук не става дума за образа ти в огледалото днес в пет часа. Просто иди и се виж.
— Сериозно ли говориш?
— Да — твърдо отвърна тя. — Съвсем сериозно.
Вече беше посегнал към дръжката на вратата, когато Лоуис отбеляза:
— Не само си се обръснал — сменил си и ризата си. Това е хубаво. Не ми се искаше да ти го казвам, но карираната беше скъсана.
— Наистина ли? — попита Ралф. Беше с гръб към нея и тя не видя усмивката му. — Не съм забелязал.
3.
Застана в банята, стиснал ръба на мивката с все сила, и дълго се взира в собственото си лице. Трябваха му две минути да си признае, че наистина вижда онова, което му се струваше, че вижда. Черните кичури, лъскави като гараванови пера, бяха удивителни, както и липсата на грозните торбички под очите, но онова, от което като че ли не можеше да откъсне очи, бяха устните, вече без бръчки и от двете страни. Дребно нещо… но същевременно ужасно важно. Това бяха устни на млад човек. И… Изведнъж Ралф пъхна пръст в устата си и го прокара по долните си зъби. Не беше съвсем сигурен, но като че ли бяха по-дълги, като че ли част от износената кост се беше възстановила.
— Ама че работа — промърмори той и мислено се върна към онзи зноен ден миналото лято, когато се спречка с Ед през къщата му. Отначало Ед го покани да седне на един камък, а после му довери, че в Дери са плъзнали зловещи същества, които убиват бебета. Които крадат живот. „Вече всички сили се събират тук — беше му казал той. — Зная колко е трудно за вярване, но е истина.“
Ралф все повече вярваше, че в думите на младия човек се крие голяма доза истина. Мисълта, че Ед е побъркан, започваше да му се струва абсурдна.
— Ако продължава така, Ралф — стряскайки го, каза Лоуис откъм прага на банята, — ще трябва да се оженим и да напуснем града. Симон и Мина не можеха — буквално не можеха — да откъснат очи от мен. Опитах се да ги забаламосам с някакъв нов грим, който съм купила от супермаркета, но те не се хванаха. Мъж би повярвал, но една жена знае какво може да прикрие гримът. И какво не може.
Върнаха се в кухнята и макар че аурите бяха изчезнали за момента, Ралф откри, че все пак вижда една — руменината над яката на бялата копринена блуза на Лоуис.
— Най-накрая им казах единственото, на което биха повярвали.
— И какво беше то?
— Че съм се запознала с някакъв мъж. — Тя се подвоуми, а после, когато кръвта достигна страните й и ги оцвети в розово, най-сетне се реши. — И че съм се влюбила в него.
Той докосна ръката й и я обърна към себе си. Погледна малката гънка в свивката на лакътя й, мислейки си колко много би искал да я допре с устни. Или може би с върха на езика си.
После вдигна глава и я погледна.
— И вярно ли беше това?
Тя му отвърна с изпълнени с надежда и искреност очи.
— Така си мисля — каза с тих, но ясен глас, — но сега всичко е толкова странно. Единственото, което знам със сигурност, е, че бих искала да е вярно. Имам нужда от приятел. От доста време съм уплашена и нещастна. Мисля, че най-лошото на старостта е самотата — нито болежките, нито капризният стомах или как дъхът ти секва, докато се изкачиш по стълбите, по които на двадесет си летял нагоре, а това, че се чувстваш самотен.