— Да — съгласи се Ралф. — Това е най-лошото.
— Никой вече не говори с теб — о, понякога ти говорят, но то не е същото и най-вече хората като че ли дори не те забелязват. Чувствал ли си се така?
Ралф си помисли за Дери на старчоците — град, на които забързаният свят много-много не обръщаше внимание, и кимна.
— Ралф, ще ме прегърнеш ли?
— С удоволствие — каза той и нежно я притегли в обятията си.
4.
Малко по-късно, поразчорлени и замаяни, но щастливи, Ралф и Лоуис седяха на канапето в дневната — мебел с толкова хобитски размери, че побираше само двама души. Но това не им пречеше. Той бе обгърнал раменете й. Лоуис бе разпуснала косата си и Ралф навиваше на пръста си една къдрица, размишлявайки колко е лесно да забравиш усещането от допира с женска коса, толкова чудотворно различна от мъжката. Тя му беше разказала за играта на карти и Ралф слушаше внимателно; удиви се, но, както установи, не се изненада много.
Почти всяка седмица компания от десетина жени се събирали да играят в „Лъдлоу Грейндж“. Залозите били малки — случвало се да се прибере вкъщи с пет долара загуба или да спечели десет, но обикновено печалбата била долар. Въпреки че имало неколцина добри играчи и две-три досадници (Лоуис се поставяше в първата категория), това било най-вече начин за приятно прекарване на следобеда — дамската версия на шахматния турнир или джин-рум маратоните на старчоците.
— Само че днес следобед все печелех. Като имаш предвид как всички ме разпитваха какви витамини пия, откъде съм си купила сапуна за лице и какво ли още не, трябваше да се прибера напълно разорена. Можеш да се съсредоточиш върху играта, като трябва непрекъснато да измисляш все нови лъжи, хем да внимаваш да не ги объркаш с тези, които вече си казал?
— Тежичко ще да е било — каза Ралф, стараейки се да не се ухили до уши.
— Наистина беше. Много трудно! Но вместо да губя, парите пред мен се увеличаваха. И знаеш ли защо, Ралф?
Знаеше, но поклати глава, за да му каже тя. Беше му приятно да я слуша.
— Заради аурите им. Не винаги знаех точно какви карти държат, но доста пъти разбирах. А дори когато не разбирах, успявах да добия доста ясна представа какви ръце държат. Аурите не се виждаха през цялото време — знаеш как идват и си отиват — но дори когато ги нямаше, играех по-добре от всякога. През последния един час започнах нарочно да губя, за да не ме намразят. И знаеш ли какво? Дори да губя насила беше трудно. — Тя сведе поглед към нервно преплитащите се в скута си пръсти. — А на връщане направих нещо, от което се срамувам.
Аурата й отново се мерна пред очите на Ралф — размито сиво призрачно очертание, в което се вихреха безформени тъмносини петна.
— Преди да ми разправиш — каза Ралф, — чуй това и виж дали ти звучи познато.
Разказа й как, докато седеше на верандата, вечеряше и я чакаше да се върне, госпожа Перин се спря при него. Докато описваше какво е направил със старата дама, сведе поглед, а ушите му отново пламнаха.
— Да — промълви Лоуис. — И аз сторих същото… само че не беше нарочно, Ралф… поне не мисля, че съм го направила нарочно. Седях на задната седалка с Мина, а тя пак започна отначало — колко съм била различна, колко млада съм изглеждала, а аз си рекох — срам ме е да го призная гласно, но май по-добре да го кажа — та си помислих: „Ще ти затворя аз устата, любопитна и завистлива стара бъчво.“ Защото тя се пукаше от завист, Ралф. Пролича по аурата й. Големи назъбени шипове, на цвят като котешки очи. Нищо чудно, че наричат ревността „зеленооко чудовище“! Както и да е, посочих през стъклото и казах: „Оооо, Мина това е сладката къщурка, нали?“ А когато тя се обърна… направих същото като теб, Ралф. Само че не свих ръка на фуния. Просто набърчих устни… ей така… — докато му показваше, устните й бяха точно като за целувка и подтикваха Ралф (всъщност направо го принуждаваха) да се възползва от гримасата — … и вдъхнах огромно количество от енергията й.
— И какво се случи? — попита Ралф, очарован и уплашен. Лоуис се засмя горчиво.
— С мен или с нея?
— И с двете.
— Мина подскочи и се плесна по врата. „Има буболечка! — викна. — Ухапа ме! Махни я! Моля те, махни я!“ Разбира се, нямаше никаква буболечка — аз бях буболечката — но все пак й позачистих врата, а после свалих стъклото и й казах, че насекомото го няма, че вече е отлетяло. Хубаво, че само я тупнах по врата, а не й разбих главата — просто пращях от енергия. Струваше ми се, че мога да скоча от колата и да тичам до вкъщи.