Рапф кимна.
— Беше прекрасно… прекалено хубаво. Като предаванията за наркотици, които гледаш по телевизията — първо те издигат на седмото небе, после те запращат в ада. А какво ще стане, ако започнем непрекъснато да го правим и не можем да спрем?
— А-ха и ако причинява на хората болка? Непрекъснато мисля за вампири.
— А знаеш ли аз за какво мисля непрекъснато? — Гласът на Лоуис бе преминал в шепот. — За думите на Ед Дипно. За центурионите. Ами ако това сме ние, Ралф? Ами ако сме ние?
Той я прегърна и целуна косите й. Като чу най-ужасните си страхове, изречени от нейната уста, му поолекна на сърцето и той се замисли за думите й как самотата е най-страшното при остаряването.
— Зная. Онова, което направих на госпожа Перин, също беше съвсем непредумишлено — въобще не помня да съм мислил за това, просто го направих. И при теб ли се получи така?
— Да. Точно така беше. — Тя отпусна глава на рамото му.
— Не трябва да го правим повече. Може наистина да се пристрастим. Към всички приятни неща просто няма как да не се привикне, не мислиш ли? Освен това трябва да се опитаме да си изградим някакви защити, за да предотвратим евентуални несъзнателни действия. Понеже смятам, че ми се е случвало да го правя несъзнателно. Може би затова…
Прекъсна го скърцане на спирачки. Спогледаха се с разширени от ужас очи, а вън на улицата звукът не преставаше, сякаш мъката търсеше нещо, в което да се блъсне и да спре.
Глухо тупване последва скърцането на спирачките. После се чу вик, сякаш изпищя жена или дете. Ралф не можа да определи точно. Някой изкрещя:
— Какво става? — И после — Оле, Боже! Последва трополене на тичащи крака по асфалта.
— Не мърдай — извика Ралф и забърза към прозореца на дневната.
Като вдигаше щорите, Лоуис бе застанала точно зад него и Ралф почувства мигновено задоволство. В подобен случай Каролин би постъпила по същия начин.
Взряха се в нощния свят, който тръпнеше в чудати цветове и необикновени движения. Ралф знаеше, че ще видят Бил, просто го знаеше — Бил, прегазен от кола, мъртъв насред улицата, а сламената шапка с отхапана периферия лежи до отметнатата му ръка. Прегърна Лоуис и тя сграбчи дланта му.
Само че близо до форда, който бе спрял напряко на Харис Авеню, не лежеше Макгавърн, а Розали. Край на сутрешните й обиколки по кофите за смет. Тя лежеше на една страна насред разрастваща се локва кръв, с натрошен на няколко места гръбнак. Шофьорът, който беше прегазил бездомното старо животно, коленичи до него и безжалостният лъч па уличната лампа освети лицето му. Беше Джо Уайзър, аптекарят от „Райт Ейд“, в чиято оранжево-жълта аура се виеха червени и сини вихрушки. Той галеше старото куче и ръката му изчезваше всеки път, когато потъваше в зловещия черен покров, в който бе увита Розали, Смъртен ужас обзе Ралф, той целият изстина, а тестисите му се сгърчиха като костилки от праскови. Изведнъж отново беше юли 1992 година, Каролин е на смъртно легло, часовникът на смъртта тиктака, а с Ед Дипно се бе случило нещо чудато, Ед е откачил, а Ралф го е сграбчил и се опитва да удържи иначе добродушния съпруг на Хелън да не скочи върху шофьора на камиона и да го удуши. После — като украса на тортата, както би казала Каролин — се появи Дорънс Марстелър. Старият Дор. И какво каза?
„Не го докосвай… ръцете ти не се виждат.“
— О, Боже — прошепна Ралф.
5.
Лоуис се люшна към него, сякаш всеки миг щеше припадне, и Ралф бързо се върна към действителността.
— Лоуис! — извика и сграбчи ръката й. — Лоуис, добре ли си?
— Мисля, че да… но Ралф… виждаш ли…
— Да, това е Розали. Предполагам, че е…
— Нямах предвид нея, искам да кажа него! — Тя посочи надясно.
На капака на форда на Джо Уайзър се бе подпрял Докторчо № 3 с шапката на Макгавърн, килната шикарно на плешивата му глава. Ухилен нагло, той зяпаше Ралф и Лоуис, после вдигна ръка едва-едва, опря палец в носа си и размаха пръстета.
— Копеле такова! — простена Ралф и от яд удари с юмрук стената.
Пет-шест души хукнаха към местопроизшествието, но не можеха да направят нищо — Розали щеше да е мъртва още преди най-първите да са я достигнали. Черният покров ставаше все по-плътен и вече приличаше на нещо подобно на изцапана със сажди тухла. Обвиваше я плътно като саван, а всеки път, когато потъваше в ужасяващото покривало, ръката на Джо Уайзър изчезваше до китката.
Докторчо № 3 вирна показалец и наклони глава — пантомимата бе толкова удачна, сякаш бе изрекъл на глас: „Наблюдавайте, ученици!“ Тръгна на пръсти — което изобщо не беше необходимо, защото никой от там присъстващите не можеше да го види — и се пресегна към задния джоб на Джо Уайзър. Хвърли въпросителен поглед към Ралф и Лоуис, сякаш да провери още ли го наблюдават. После продължи да върви на пръсти, протегнал лявата си ръка.