— Спри го, Ралф — простена Лоуис. — О, моля те, спри го!
Бавно, сякаш бе упоен, Ралф вдигна ръка и замахна. От прьстите му излетя син клинообразен лъч, но се разсея в стъклата на прозорците. Пред къщата на Лоуис се разстла бледа мъглица, после изчезна. Уж разгневен, плешивият доктор размаха пръст: „Ах, ти, лошо момче, такова!“ — сякаш казваше той.
После отново посегна към задния джоб на Джо Уайзър, който бе коленичил на асфалта, и измъкна нещо оттам. Ралф не можеше да определи със сигурност какво бе то, докато съществото с мръсната престилка свали със замах шапката на Макгавърн и се престори, че реши собствената си несъществуваща коса. Беше отмъкнало черно джобно гребенче, от онези, които се продават във всеки денонощен магазин за долар и двадесет и девет цента. Сетне подскочи и удари токове като злобен елф.
С приближаването на плешивкото Розали бе вдигнала глава. Сега я отпусна отново на асфалта и умря. В същия миг покровът, който я обгръщаше, изчезна — не избледня постепенно, а се пукна като сапунен мехур. Уайзър се изправи, обърна се към човека, който стоеше на тротоара, и заразказва какво се е случило, размахвайки ръце, за да покаже как кучето бе изскочило пред колата. Ралф установи, че дори успява да разчете по устните му три последователни думи: „появи се изневиделица“.
А когато отново плъзна поглед към вратата на колата, видя, че плешивото докторче се е върнало там.
ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА
1.
Ралф успя да подкара стария си олдсмобил, но все пак му бяха необходими двадесет минути да стигне до общинската болница в източния край на града. Каролин разбираше нарастващите му тревоги по повод на шофирането и се опитваше да проявява търпимост, но по характер беше припряна и до смъртта си не се промени. На разстояния, по-дълги от километър, почти никога не успяваше да се сдържи и започваше да го упреква. Известно време беснееше мълчаливо и размишляваше, а после започваше да го критикува. Ако се отчаеше прекалено много от напредъка им — или липсата на такъв — като нищо можеше да го попита дали има нужда от клизма, та да кара по-бързо. Беше истинско съкровище, но езикът й бе прекалено остър.
След такива забележки Ралф винаги й предлагаше — неизменно без злоба — да спрат и тя да шофира. Карол отхвърляше подобни предложения. Смятала, че на кратки разстояния поне било работа на мъжа да кара, а жената трябвало да осигурява конструктивна критика.
Ралф все очакваше Лоуис да каже нещо за скоростта или пък за немарливото му шофиране (от известно време насам невинаги се сещаше да включи мигача, дори ако някой опре пистолет в слепоочието му), но тя не обели нито дума — просто седеше на мястото, на което Каролин бе сядала повече от пет хиляди пъти, и държеше чантата в скута си, точно както Каролин бе държала своята. Потоци светлина — неонови реклами на магазини, светофари, улични лампи — препускаха като пъстроцветни дъги по страните и челото й. Тъмните й очи бяха някак далечни и умислени. Като умря Розали, тя се разплака, плака много й накара Ралф отново да спусне щорите.
Отначало той за малко не й отказа. Първоначалният му порив бе да хукне към улицата, преди Джо Уайзър да е успял да си тръгне. Да му каже, че трябва да бъде много внимателен. Да го предупреди, че като изпразва довечера джобовете на панталоните си, ще открие, че му липсва евтино гребенче, нищо работа, хората вечно губят гребенчета, само че този път е нещо работа, а следващият път под колелата може да се окаже аптекарят от „Райт Ейд“ Джо Уайзър. „Слушай, Джо, и при това ме слушай внимателно. Трябва да бъдеш много внимателен, защото имаме какви ли не новини от Зоната на хиперреалността, а в твоя случай всичките са в черни рамки, като некролози.“
Само че и това не беше толкова лесно. Най-големия проблем беше, че Джо, колкото и да беше приятелски настроен в деня, когато записа на Ралф час при акупунктуриста, щеше да го вземе за побъркан. Освен това как да се защитиш от същество, което дори не виждаш?
Той спусна щорите… но преди това се взря за последен път в човека, който му бе казал, че преди се именувал Джо Уайз, но сега остарял и помъдрял, та се казвал Уайзър. Сиянията още не бяха изчезнали и той виждаше ярката оранжево-жълта връвчица на Уайзър, която се издигаше от върха на главата му. Значи все още всичко е наред. Поне засега.