После отведе Лоуис в кухнята и й наля още една чаша кафе — без сметана, но с много захар.
— Уби я, нали? — попита тя и вдиша чашата с две ръце.
— Да. Но не мисля, че това стана тази вечер. Мисля, че всъщност я уби днес сутринта.
— Защо? Защо?
— Защото можеше — мрачно отвърна Ралф. — Мисля, че това, е единственото основание, което му е необходимо. Просто защото можеше да го направи.
Изпълнена с възхищение, Лоуис го изгледа продължително и в очите й се запромъква облекчение.
— Разгадал си го, нали? Трябваше да отгатна в мига, в който те видях тази вечер. И наистина щях да отгатна, ако в онова, което наричам свой ум, не се въртяха толкова много друти неща.
— Разгадал ли? Толкова съм далеч от истината, но все пак имам няколко идеи. Какво ще кажеш да отидем до общинската болница?
— Добре. Искаш да видиш Бил ли?
— Не съм много сигурен точно кого искам да видя. Може би Бил а може би приятеля му Боб Полхърст. Или пък дори Джими Вандърмиър — познаваш ли го?
— Джими В.? Разбира се, че го познавам! А жена му познавах още по-добре. Всъщност допреди смъртта си тя играеше покер с нас. Получи удар, толкова внезапно… — Тя изведнъж млъкна и погледна Ралф с тъмните си очи. — Джими е в болница, така ли? О, Боже, ракът!
— Да. Той е в съседната стая до приятеля на Бил. Ралф й разказа за разговора си с Фей тази сутрин и за бележката, която беше открил следобед на масата за пикник. Обърна й внимание на странното съвпадение на стаите и техните обитатели — Полхърст, Джими В., Каролин — и попита Лоуис дали го намира за съвпадение.
— Не. Сигурна съм, че не е съвпадение. — Тя погледна часовника. — Хайде, обикновено посещенията приключват в девет и половина. Ако искаме да стигнем навреме, трябва да побързаме.
2.
И сега, като завиваше по Хоспитал Драйв („Пак забрави скапания мигач, съкровище“ — отбеляза въображаемата Каролин), той погледна Лоуис — Лоуис, която седеше до него, стиснала чантата си, и чиято аура в момента не се виждаше — и я попита добре ли се чувства.
Тя кимна.
— Да. Не чак страхотно, но все пак поносимо. Не се тревожи за мен.
„Само че аз се притеснявам, Лоуис — рече си Ралф. — И то много. Между другото, забеляза ли как Докторчо № 3 измъкна гребенчето от задния джоб на Джо Уайзър?“
Това беше глупав въпрос. Разбира се, че е забелязала. Плешивото джудже държеше тя да види. Държеше и двамата да видят. Истинският въпрос беше каква важност е придала на случилото се.
„Какво всъщност знаеш, Лоуис? Колко извода си направила? Питам се, защото не е чак толкова трудно да забележи човек връзката между нещата. Питам се… но ме е страх да попитам.“
На петстотин метра по-надолу по вътрешната алея имаше ниска тухлена сграда, принадлежаща на центъра „Грижи за жената“. Няколко прожектора (беше сигурен, че са ги поставили наскоро) осветяваха поляната; видя и двама мъже, които ходеха напред-назад, следвани от уродливо издължените си сенки… наемни ченгета, предположи той. Поредното лошо предзнаменование.
Зави наляво (този път попе се сети за мигача) и вкара внимателно олдсмобила в тунела, който водеше към многоетажния паркинг на болницата. Най-горе пътят беше препречен с оранжева бариера. „МОЛЯ СПРЕТЕ И СИ ВЗЕМЕТЕ БИЛЕТ“ — пишеше на табелката отстрани. Ралф помнеше времето, когато билетите се продаваха от касиер и не беше чак толкова зловещо. „Хубаво време беше, приятелю, и мислехме, че никога няма да свърши“ — помисли си той, свали стъклото и взе билет от автомата.
— Ралф?
— Ммм?
Внимаваше да не удари задните брони на колите, паркирани косо от двете страни на извиващите се нагоре алеи. Знаеше, че алеите са достатъчно широки, та да се блъсне в другите автомобили — знаеше го с разума си — но вътрешно изпитваше ужас. „О, как щеше да мърмори Каролин, ако ме видеше как карам“ — рече си той с умиление.
— Знаеш ли защо сме тук?
— Почакай минутка — нека да паркирам проклетата кола.
На първото ниво подмина няколко места, достатъчно големи да поберат олдсмобила, но никое нямаше достатъчно голяма буферна зона, която да го накара да се чувства по-спокойно. На третото ниво откри три места едно до друго (заедно бяха достатъчно големи, та с лекота да се побере цял танк) и с голямо старание паркира колата на средното. Изключи двигателя и се обърна към Лоуис. Наоколо бръмчаха други автомобили, но заради ехото беше невъзможно да се определи точно откъде идва звукът. Оранжевата светлина — в онзи настоятелен, дълбоко проникващ оттенък, който сякаш се срещаше на всички подобни места — бе полепнала по лицата им като тънък стой отровна боя. Лоуис го изгледа в лицето. Клепачите й бяха подпухнали от сълзите, пролени за Розали, но очите й бяха ясни. Ралф се удиви колко много се бе променила от тази сутрин, когато я завари да плаче в парка. „Лоуис — каза й мислено. — ако снаха ти и синът ти те видят тази вечер, сигурно ще побягнат с кански писъци. Не защото изглеждаш страшна, а защото жената, която сутринта, бяха дошли да изнудват да се премести в старчески дом, вече не съществува.“