— Е? — попита тя, а устните й загатваха усмивка. — Ще ми кажеш ли нещо или само ще ме гледаш?
Ралф, който бе иначе въздържан човек, най-необмислено изтърси първото, което му хрумна:
— Онова, което бих искал да направя, е да те хапна като сладолед.
Тя се усмихна по-широко и в ъгълчетата на устата й се образуваха трапчинки.
— Може би по-късно ще установим дали действително си падаш по сладоледа. Засега ме интересува защо ме доведе тук и не ми казвай, че не знаеш, защото мисля, че е точно обратното.
Ралф затвори очи, пое дълбоко дъх и отново ги отвори.
— Май за да намерим другите двама плешиви. Ония, които видях да излизат от къщата на Мей Локър. Ако изобщо някой може да обясни какво става, това са те.
— Кое те кара да мислиш, че ще ги откриеш тук?
— Струва ми се, че ще имат работа… двама мъже. Джими В. и приятелят на Бил, умират врата до врата. Трябваше да се сетя кои са плешивите докторчета и с какво се занимават в мига, в който видях санитарите от линейката да изнасят госпожа Локър на носилка, а лицето й беше покрито с чаршаф. И щях да си спомня, ако не бях толкова дяволски уморен. Ножиците бяха достатъчни. А вместо това се сещам чак днес следобед, и то само заради нещо, което каза племенницата на господин Полхърст.
— Какво каза?
— Че смъртта била глупава. Че ако един акушер се бавел толкова с отрязването на пъпната връв, щели да го лишат от лекарски права. Това ме наведе на мисълта за един мит, който съм чел в началното училище, когато все не можех да се наситя на истории за богове, богини и троянски коне. Историята беше за три сестри — гръцките сестри ли бяха, или пък чудатите сестри. Дявол да го вземе, не ме питай — вече не се сещам мигач да давам, като завивам. Както и да е, от тези сестри зависел животът на всеки човек. Едната предяла нишката, другата решавала колко да е дълга… това подсеща ли те нещо, Лоуис?
— Разбира се! — възкликна тя. — Връвчиците!
Ралф кимна.
— Да. Връвчиците. Не помня имената на първите две сестри, но винаги съм помнил името на третата — Атропос. Според мита нейната задача била да прерязва нишката, която първата тъче, а втората измерва. Можеш да спориш с нея, да я молиш за милост, но това никога не й влияе. Като реши, че е дошло време да реже, реже.
— Да, спомням си тази история. Или съм я чела, или някой ми я е разказал, когато съм била дете. И вярваш, че това е истина, нали, Ралф? Само дето излиза, че не са чудати сестри, а плешиви братя.
— И да, и не. Доколкото си спомням, трите сестри бяха задружни — като отбор. Такова впечатление ми направиха и двамата мъже, които излязоха от къщата на Мей Локър — сякаш са заедно отдавна и изпитват невероятно взаимно уважение. А оня, другият, с когото пак се видяхме тази вечер, не е като тях. Докторчо № 3 е мръсник.
Лоуис потръпна — театрален жест, който в последния момент стана искрен.
— Ужасен е, Ралф. Мразя го.
— Не те виня.
Той посегна да отвори вратата, но тя го докосна по ръката.
— Видях го как направи нещо.
Ралф се обърна и я погледна. Сухожилията във врата му сякаш проскърцаха като ръждясала панта. Предчувстваше какво ще му каже тя.
— Бръкна в джоба на човека, който блъсна Розали. Докато беше коленичил до нея на улицата, плешивото човече му бръкна в джоба и му взе гребенчето. А шапката, дето я носеше… повече от сигурна съм, че я познах.
Ралф продължаваше да я гледа, надявайки се искрено, че спомените на Лоуис за Докторчо № 3 свършват дотук.
— Беше на Бил, нали? Сламената шапка на Бил.
— Естествено.
Лоуис затвори очи.
— О, Боже.
— Какво ще кажеш? Оставаш ли в играта?
— Да. — Тя отвори вратата. — Да тръгваме веднага, докато не ми се е стопил куражът.
3.
Когато наближиха главния вход на общинската болница. Ралф се приведе към Лоуис и промърмори:
— И с теб ли се случва?
— Да. — Очите й бяха широко ококорени. — За Бога, да. И този път е доста силно, нали?
Пресякоха лъча на фотоклетката и вратите към фоайето на болницата се отвориха пред тях, обвивката на света сякаш изведнъж се отдели и разкри друг свят, в който се вихреха невиждани цветове и форми. Над тях по огромния стенопис, който изобразяваше Дери от златните времена в началото на века, се гонеха тъмнокафяви, клинообразни светлини, сближавайки се все повече и повече, докато се докоснат. Когато това се случваше, пламваха за миг в тъмнозелено и се понасяха в друга посока. По извитото стълбище, което водеше към помещенията за свиждане, кафенето и големия салон на втория етаж, се спускаше блестяща сребърна фуния, която приличаше на капчук или на миниатюрен циклон. Докато се спускаше по стъпалата, широката горна част се поклащаше напред-назад и Ралф възприемаше това като добронамерено поведение, като на герой от анимационен филм на Дисни. Докато наблюдаваше странното явление, двама мъже с куфарчета се изкачиха забързано по стълбите, а единият мина точно през сребърната фуния. Той продължи да говори на спътника си, без да спира пито за миг, но когато се появи от другата страна, разсеяно приглади коса със свободната си ръка… макар да нямаше нито един разрошен кичур.