Фунията премина и последното стъпало, понесе се през фоайето, описвайки осмица, и се пукна, оставяйки след себе си бледа розова мъглица, която бързо се разсея.
Лоуис сръчка Ралф с лакът и тъкмо се канеше да посочи към гишето „Информация“, но осъзна, че са заобиколени с хора, и само повдигна брадичка натам. Преди известно време Ралф бе видял в небето нещо подобно на праисторическа птица. Сега пред очите му се изпречи друго нещо, което приличаше на прозрачна змия. Тя се виеше във формата на буквата 8 по тавана точно над надписа: „ЗА ВЗИМАНЕ НА КРЪВ ЧАКАЙТЕ ТУК, МОЛЯ“.
— Жива ли е? — пошепна разтревожено Лоуис.
— Не задълбавай в подробности, скъпа — промълви в отговор, докато заставаха на малката опашка пред гишето, а щом го изрече, змията като че се просмука в тавана и изчезна.
Ралф не знаеше какво място заемат птицата или циклонът в йерархията на тайнствения свят, но беше убеден, че все пак хората са най-голямата атракция. Фоайето на общинската болница беше като по време на заря по случай 4 юли, само че ракетите и фойерверките този път бяха хора.
Лоуис пъхна пръст в яката му и го подръпна да се наведе към нея.
— Ти ще говориш, Ралф — промълви тя с безсилен глас. — Полагам безкрайни усилия да не се напишкам в гащите си.
Мъжът пред тях се отмести и Ралф пристъпи към гишето. В този миг в съзнанието му изплува съвсем ясен и носталгичен спомен за Джими В. Пак бяха на път някъде из Роуд Айлънд — май в Кенсингтън — и изведнъж им бе скимнало да посетят религиозния събор, провеждащ се недалеч. Разбира се, бяха пияни като прасета. Пред заметнатото платнище на входа на палатката седяха две чистички девойки, които раздаваха листовки. Когато с Джими се приближиха, пиянски си зашепнаха да се преструват на трезви. Влязоха ли тогава? Или пък…
— Какво обичате? — попита служителката на гишето, като с тона си сякаш казваше на Ралф, че му прави неоценима услуга, като говори с него.
Той погледна през стъклото и видя жена, обгърната от тревожна оранжева аура, която приличаше на пламнал къпинов храст. „Ето една дама, която обича да се формализира и се държи колкото се може по-официално“ — помисли си той, а веднага след това се сети как двете девойки, които вардеха входа на палатката, отклониха двамата приятели любезно, но твърдо, веднага щом ги подушиха. Доколкото си спомняше, вечерта завърши в евтин нощен бар с джукбокс, и сигурно са извадили късмет, че не са ги обрали, като се затътриха навън след затварянето на заведението.
— Господине? — нетърпеливо повтори жената зад стъклената преграда. — Мога ли да ви помогна с нещо?
Ралф сякаш се сгромоляса в настоящето.
— Да, госпожо. Със съпругата ми бихме искали да посетим Джими Вандърмиър на третия етаж, ако…
— Там е реанимацията! — сопна се тя. — Не можете да се качите без специален пропуск.
От ореола около главата й щръкнаха оранжеви кукички и аурата й заприлича на бодлива тел, която опасваше някаква зловеща ничия земя.
— Зная — отвърна Ралф по-смирено от всякога, — но приятелят ми Лафайет Шапен каза…
— Виж ти! — прекъсна го жената. — Не е ли прекрасно как всички имат приятели. Наистина фантастично. — Тя саркастично забели очи към тавана.
— Все пак Фей каза, че Джими може да приема посетители. Разбирате ли, болен е от рак и може би няма дълго да ж…
— Добре, ще проверя — отвърна администраторката с наострения тон на човек, който знае, че го пращат за зелен хайвер. — но тази вечер компютърът работи много бавно, тъй че няма да стане веднага. Дайте ми името си, а после седнете с жена си ей там. Ще ви извикам веднага, щом…
Ралф реши, че достатъчно се е правил на смирен пред този бюрократичен цербер. Все пак не искаше виза за Албания, а само пропуск за реанимацията.