— Госпожо, уверявам ви…
— Уверявай на баба ми хвърчилото — заяви тя и излезе от кабината.
Вратите на асансьора започнаха да се затварят. Ралф потърси с очи Лоуис — размениха си погледи, в които се четеше разбиране. Тя поклати пръст към вратите, сякаш им се караше, и от връхчето рукна сиво, прилично на мрежа вещество. Вратите се допряха до него и плъзнаха назад в стената, както им беше зададено в програмата, когато срещнат препятствие.
[Госпожо!]
Жената спря и се извърна, очевидно объркана. Стрелкаше присъстващите с подозрителен поглед, опитвайки се да определи кой я бе заговорил. Аурата й беше в тъмно, масленожълто, а тук-там се вихреха оранжеви петънца. Ралф впери очи в нейните.
[Извинете, ако съм ви обидил. Всичко това е толкова ново за мен и приятелката ми. Чувстваме се като деца на официален прием. Извинете ме.]
[— — — — — — — — — — — — — — — ]
Не разбра точно какво се опитва да му каже — сякаш говореше в звукоизолирана кабина — но изпита облекчение и силно смущение… като смущението, което обзема хората, когато мислят, че може да са ги забелязали как вършат нещо нередно. Изпълненият й със съмнение поглед се задържа на лицето му още миг-два, после жената се обърна и закрачи по коридора по посока на надписа „НЕВРОХИРУРГИЯ“. Сивата мрежа, с която Лоуис бе препречила вратите, започна да изтънява, и когато те отново понечиха да се затворят, я разрязаха с лекота.
[Ралф… Ралф, мисля, че знам какво се е случило на това бебе.]
Тя посегна към лицето му с дясната си ръка и я плъзна над горната му устна с обърната надолу длан. С възглавничките на палеца и показалеца си лекичко притисна скулите му. Движението беше толкова бързо и уверено, че никой друг в асансьора не го видя. А дори и някой от тримата им спътници да беше забелязал, сигурно бе видял спретната съпруга, която изтрива следите от крем за лице или пък от пяна за бръснене.
Ралф се почувства така, сякаш в съзнанието му някой дръпна шалтер, който като че задейства стотици мощни прожектори. В суровият им мигновен блясък видя ужасна сцена — как две ръце, обвити в агресивно кафеникаво-пурпурно сияние се протегнаха към люлката и грабнаха бебето. После го разтърсиха, а главичката му висеше и се люлееше на тънкото вратленце, сякаш то беше парцалена кукла… после го запратиха нанякъде…
В този миг светлините в главата му угаснаха и Ралф облекчено въздъхна. Спомни си за демонстрантите в подкрепа на живота, които бе видял по телевизията снощи — мъже и жени, които размахваха плакати със снимката на Сюзън Дей, под която се мъдри надпис „ИЗДИРВА СЕ ЗА УБИЙСТВО“: мъже и жени, облечени в робите на Страшния жътвар; мъже и жени с лозунги, гласящи „ЖИВОТЪТ — КАКЪВ ПРЕКРАСЕН ИЗБОР“.
Питаше се дали поразеното от светкавицата бебе не би имало малко по-различно мнение за последното. Срещна удивените, изтерзани очи на Лоуис и потърси ръцете й.
[Работа на таткото, нали? Запратил е детенцето в стената.]
[Да. А то плачело непрестанно.]
[И тя знае. Знае, но не е казала никому.]
[Да… ала би могла, Ралф. Сега го обмисля.]
[Защо ли не почака да го направи още веднъж? Следващия път може да се справи успешно.]
В този миг в съзнанието му се мярна ужасяваща мисъл — тя се стрелна през ума му като метеорит, който очертава огнена диря в среднощното лятно небе: „По-добре да се беше справил успешно.“ Връвчицата на бебето бе не по-голяма от чуканче, но все пак здраво чуканче. Детето може да живее години, без да знае кое е или къде е, да не говорим защо е; да гледа как хората се приближават и отминават като фигури в мъглата…
Лоуис бе привела рамене, забила поглед в пода на асансьора, и излъчваше такава тъга, че на Ралф му се сви сърцето. Повдигна брадичката й, проследявайки с очи как от мястото, където неговата аура се докосна до нейната, се заиздига синкаво-розово вретенце. Погледна лицето й и не се изненада от сълзите в очите й.
— Още ли смяташ, че е наистина прекрасно. Лоуис? — тихо попита той, но нито слухът му, нито съзнанието му регистрираха отговор.
5.
Само те двамата слязоха на третия етаж, където цареше мъртвешка тишина, плътна като дебелия стой прах по лавиците с книги в градската библиотека. По средата на коридора стояха две сестри, притискаха към гърдите си картони на пациенти и шепнешком разговаряха. Ако пред асансьорите стоеше някой друг и ги гледаше, би предположил, че обсъждат живота, смъртта и трудностите на медицинската професия, само че Ралф и Лоуис, след като хвърлиха поглед на преплитащите им се ореоли, разбраха, че дискутираната в момента тема е къде да отидат да пийнат, като свърши смяната им.