Ралф забеляза това, но същевременно не го видя, както погълнат от мислите си човек вижда и спазва указанията на светофара, без всъщност да ги вижда. Съзнанието му беше обхванато от ужасяващото чувство за deja vu, което го заля в момента, в който с Лоуис слязоха от асансьора и пристъпиха в този свят, където лекото поскърцване на обувките на сестрите по линолеума звучеше досущ като тихото бръмчене на животоподдържащите системи.
„Четните номера са отляво, а нечетните — отдясно — помисли си той, — а пък стая 317, където почина Каролин, е точно до помещението на сестрите. 317 беше — спомням си съвсем ясно. Тук вече си спомням всичко. Как някоя сестра винаги обръщаше диаграмата наопаки. Как в слънчеви дни светлината от прозореца падаше върху леглото във формата на разкривен правоъгълник. Как човек можеше да седи на стола за посетители и да наблюдава сестрата зад бюрото, чиято задача беше да следи за жизненоважни промени в показанията на системите, да приема телефонните обаждания и да поръчва пица.“
Сега беше същото. Съвсем същото. Отново е началото на март, унила привечер след мрачен ден, върху прозорците на стая 317 започва да потропва суграшица, а той от сутринта седи на стола за посетители с неотваряно копие на Шайръровата „Възход и падение на Третия Райх“ на коленете си. Седи там, не му се става дори да отиде до тоалетната, защото пружината на часовника на смъртта вече почти се е развила, той сякаш залита с всяко следващо тиктакане, а паузата между два удара е цяла вечност; неговата спътницата в живота чака влак, а той иска да е на перона, за да я изпрати. Имаше само един начин да го направи както трябва.
Чуваше как суграшицата се усилва и започва да бие в прозорците все по-бързо, защото животоподдържащите системи бяха изключени. През последната седмица на февруари Ралф вече се беше примирил; на Каролин, която никога през живота си не се беше предавала, й отне малко повече време да проумее. А какво точно трябваше да проумее. Ами, че в тежкия десетрундов мач Каролин Робъртс срещу рака, победител беше ракът, този вечен шампион в тежката категория, който с техничен нокаут я свали на ринга.
Седеше на стола за посетители, гледаше и чакаше, а тя дишаше все по-шумно — продължително издишване, гърдите й вече не се повдигат и той е убеден, че това наистина е последният й дъх, че пружината на часовника се е развила докрай, че влакът е пристигнал на гарата, за да се качи единственият пътник… а после дълбоко, несъзнателно вдишване, когато дробовете й за пореден път поемат порция въздух; тя вече не дишаше в нормалния смисъл на думата, а се люшкаше между живота и смъртта, като пияница, който преплита крака по тъмен коридор в евтин хотел.
Скръц-скръц-скръц: суграшицата продължаваше да дращи по стъклата с невидими нокти, мрачният ден отстъпи място на непрогледна нощ; течеше втората половина на последния рунд от битката, която водеше Каролин. Тя, разбира се, вече изцяло беше преминала на автопилот — мозъкът, който някога е съществувал в деликатно оформения череп, вече го нямаше. На негово място се бе настанил мутант — безмозъчен, сиво-черен хищник, който не може да мисли или да чувства, а само да изяжда, да изяжда, да изяжда, докато накрая се самоизяде. Скръц-скръц-скръц: той бе видял, че Т-образното приспособление за дишане в носа й се е поизместило. Изчака я отново мъчително да поеме дъх, после, когато издиша, се наведе и намести пластмасовата тръбичка. Помнеше, че по пръстите му бе полепнал секрет и той го беше избърсал с хартиена кърпичка от кутията, която стоеше на болничното шкафче. После отново седна на стола в очакване на поредното вдишване, за да се увери, че апаратът няма да падне, само че нямаше следващо вдишване и той осъзна, че тиктакането, което от миналото лято чуваше от всички страни, като че е спряло.
Помнеше как минутите отминават, а той чакаше — една, три, шест — неспособен да повярва, че всички щастливи години (да не говорим за няколкото тежки), са свършили толкова нелепо. Радиото й, настроено на местната радиостанция, тихо свиреше в ъгъла — Саймън и Гарфънкъл пееха „Скарбъроу Феър“. Песента свърши. После зазвуча „Данке шьон“ на Уейн Нютън. И нея изслуша докрай. След това съобщиха прогнозата за времето, но преди водещият да свърши да обяснява какво ще бъде времето през първия ден на вдовството на Ралф Робъртс — всичките там прояснявания, застудявания и ветрове, които щели да задухат на североизток, той най-после успя да проумее. Часовникът бе престанал да тиктака, влакът бе пристигнал, боксовият мач беше свършил. Край на метафорите, оставаше само жената в стаята, която най-после беше утихнала. Ралф се разплака. Бавно се приближи до радиото и го изключи. Спомни си лятото, когато с Каролин се записаха на курс по рисуване с пръсти, и нощта, когато започнаха да рисуват по голите си тела. При този спомен се разрида още по-силно. Отиде до прозореца, допря глава до студеното стъкло и продължи да плаче. В първия ужасен миг след прозрението искаше едно-единствено нещо — да бъде мъртъв. Една сестра го беше чула да плаче и влезе в стаята. Посегна да премери пулса на Каролин. Ралф й каза да престане да се прави на глупачка. Тя се доближи и на него му се стори, че иска да премери неговия пулс. Вместо това сестрата го прегърна. Тя…