[Ралф? Ралф, добре ли си?]
Той погледна разсеяно Лоуис, понечи да й отговори, че всичко е наред, но се сети, че не може да скрие почти нищо, докато се намират в това състояние.
[Тъжно ми е. Прекалено много спомени има тук. И то печални.]
[Разбирам… но погледни надолу, Ралф! Виж пода!]
Той се подчини и очите му се разшириха. Подът беше покрит с разноцветни следи — някои бяха съвсем пресни, но повечето почти напълно бяха избледнели. Два чифта се открояваха ярко сред останалите, блеснали като диаманти сред стъклени имитации. Бяха тъмно златистозелени и в тях все още плуваха миниатюрни червени петънца.
[На онези, които търсим ли са, Ралф?]
[Да — докторчетата са тук.]
Ралф хвана Лоуис за ръката — тя беше съвсем ледена — и бавно я поведе по коридора.
СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА
1.
Бяха изминали едва няколко крачки, когато се случи нещо безкрайно странно и доста страшничко. Изведнъж светът пред тях стана бял. В тази ослепителна бяла мъгла стаите на вратите по коридора едва се виждаха и се разраснаха до размерите на порти на склад. Самият коридор се сви както по времето, когато редовно се возеше на „влакчето на смъртта“ в лунапарка. Лоуис изстена и панически стисна ръката му.
Това продължи само миг, после цветовете отново нахлуха в света, но този път бяха по-ярки и по-контрастни. Нормалната перспектива се възстанови, но предметите изглеждаха някак по-плътни. Аурите също бяха тук, но бяха по-бледи — вече не приличаха на изрисувани със спрей петна в основни цветове, а бяха като пастелни ореоли. Същевременно Ралф откри, че вижда всички цепнатинки и пори в стената отляво… после осъзна, че ако поиска, може да види тръбите, кабелите и инсталациите, вградени в стените; трябваше само да се вгледа.
„Боже мой! — помисли си. — Наистина ли се случва? Възможно ли е да се случва наистина?“
Обгръщаха го звуци: от далечни звънци, от казанче на тоалетна, приглушен смях. Звуци, които обикновено се приемат за даденост, са част от ежедневието, но не и сега. Не и тук. Подобно на видимата реалност звуците сякаш бяха изградени от нежна тъкан, като фестони от коприна и стомана.
Далеч не всички бяха обичайни — в смесицата се промъкваха безброй екзотични нотки. Ралф чуваше как в тръбите бръмчи муха. Лекото прошумоляване на чорапогащника, който си оправяше някаква сестра в служебната тоалетна. Тупкащи сърца. Циркулираща кръв. Ритмичните тласъци на дишането. Различаваше всеки звук, който се смесваше с другите, и всички заедно създаваха сложен аудиобалет — „Лебедово езеро“ от къркорещи стомаси, жужащи контакти, оглушителни сешоари, поскърцващи колелца на болнични колички. Откъм другия край на коридора долиташе звук от телевизор. Идваше от стая № 340, където господин Томас Рен, пациент с болни бъбреци, гледаше Кърк Дъглас и Лана Търнър в „Лошият и красивата“. „Ако си с мен, сладурче, ще преобърнем този град надолу с главата“ — казваше Кърк и по аурата, която обгръщаше думите му, Ралф разбра, че в деня, когато е била снимана точно тази сцена, господин Дъглас е страдал от зъбобол. Но това съвсем не беше всичко — Ралф знаеше, че може да отиде още по…
(„нагоре? навътре? надолу?“)
… ако иска. Но не желаеше. Това бе Арденският лес и човек можеше да се загуби в гъсталака. Или пък да го изядат тигрите.
[Божичко! Това е друго усещане — трябва да е друго, Лоуис! Изцяло ново усещане!]
[Зная.]
[И справяш ли се с него?]
[Мисля, че да, Ралф… а ти?]
[Така ми се струва, поне засега… но не зная как ще бъде, ако дъното отново изчезне. Хайде.]
В този момент от стая № 313 излязоха Бил Макгавърн и някакъв непознат мъж. Двамата бяха погълнати от разговора си.
Лоуис извърна към него изкривеното си от ужас лице.
[О, не! О, Боже, не! Виждаш ли, Ралф? Виждаш ли?]
Той стисна ръката й още по-силно. Виждаше, разбира се. Приятелят на Макгавърн беше обвит във виолетово сияние. То имаше нездрав вид, но Ралф не вярваше човекът да е и тежко болен — сигурно нещо хронично, я ревматизъм, я камъни в бъбреците. Връвчицата, с която завършваше аурата му, беше в същия пъстреещ виолетов оттенък и се поклащаше колебливо насам-натам като антена на кола, когато духа слаб вятър.