Само че аурата на Макгавърн беше изцяло черна. От нея стърчеше чуканчето на онова, което някога е било връвчица. Канапчето на бебето също беше късичко, но здраво на вид — това пред очите им беше загниващ остатък след ампутация. На Ралф за миг му се привидя, но толкова ясно, сякаш беше халюцинация, как очите на Макгавърн първо се подуват, после изхвръкват от орбитите си под напора на порой черни буболечки. Затвори за миг очи, за да не изкрещи, но когато отново ги отвори. Лоуис вече не беше до него.
2.
Макгавърн и приятелят му вероятно се бяха запътили към чешмичката в дъното на коридора. Лоуис препускаше след тях, а гърдите й се повдигаха. В аурата й проблясваха розови искрици, подобни на неонови звездички. Ралф хукна след нея. Не знаеше какво ще последва, ако тя приатече вниманието на Макгавърн, но всъщност и не държеше да узнае. Но въпреки това вероятно щеше да разбере.
[Лоуис! Лоуис, недей!]
Тя не му обърна никакво внимание.
[Бил, спри! Трябва да ме изслушаш! С теб става нещо страшно!]
Макгавърн изобщо не откликна — говореше за книгата на Боб Полхърст, озаглавена „По-късно същото лято“.
— Дявол да го вземе, това е най-хубавата книга за Гражданската война, която съм чел — казваше той на мъжа във виолетовата аура, — но като му предложих да я публикува, той каза, че не можело и дума да става. Представяш ли си? Щеше да получи „Пулицър“, но…
[Лоуис, върни се! Не се доближавай до него!]
[Бил! Бил! Б…]
Преди Ралф да успее да я настигне, тя се изравни с Макгавърн. Протегна ръка да го сграбчи за рамото. Пръстите й изчезнаха в чернилката, която го обвиваше… после потънаха в него.
В този миг аурата й доби червения цвят на пожарна кола. Прорязваха я черни петна, подобни на рояци миниатюрни насекоми. Лоуис изписка и отдръпна ръка. На лицето й се четеше смесица от ужас и отвращение. Вдигна ръка пред очите си и отново изпищя, но Ралф не видя нищо. Тесни черни лентички опасваха ореола й; приличаха на орбитите на планети, отбелязани на картата на Слънчевата система. Лоуис се обърна, готова да побегне. Ралф я сграбчи за раменете и тя сляпо го заудря.
Междувременно Макгавърн и приятелят му продължаваха бавно да крачат към чешмичката, без изобщо да забелязват крещящата жена зад тях.
— Като питах Боб защо не публикува книгата — не спираше Макгавърн, — той отвърна, че точно аз трябва най-добре от всички да разбирам причините. Казах му…
Лоуис го заглуши с писъците си, които звучаха като пожарна сирена.
[!!! — — — — — — — — — — !!! — — — — — — — — — — !!!]
[Стига, Лоуис! Престани веднага! Каквото и да ти се е случило, вече свърши! Свърши и всичко е наред!]
Но тя продължаваше да се съпротивлява и в съзнанието му ечаха нечленоразделните й писъци; опитваше се да му каже колко ужасно е било, как той всъщност вече гниел, как в него имало неща, които го изяждали жив, и макар че това било достатъчно противно, не било всичко. Знаели са, казваше тя, че са лоши, а освен това я усетили.
[Лоуис, сега си с мен! Аз съм тук и всичко е на…]
Юмрукът й го улучи в челюстта и пред очите му притъмня. Разбра, че са преминали в друго измерение на действителността, където физическият контакт с другите бе невъзможен — нима не бе видял как ръката на Лоуис потъна в Бил, сякаш бе ръка на призрак? — но където очевидно все още бяха достатъчно реални един за друг — можеше да го докаже с насинената си челюст.
Прегърна я през раменете и я притисна към себе си. Писъците й
[!!! — — — — — — — — — — !!! — — — — — — — — — — !!!]
обаче продължаваха да отекват в съзнанието му. Той преплете пръсти на гърба й и стисна силно. Отново почувства как силата изскача от него, точно като сутринта, само че този път я усещаше по коренно различен начин. По червено-черната аура на Лоуис се разля синя светлина и сякаш я успокои. Юмруците й се заразмахваха по-бавно, накрая се отпуснаха. Тя задавено си пое дъх. Синкавото сияние около нея се разрасна и постепенно избледня. Една по една черните лентички изчезнаха от аурата й, сетне се стопи и червеният оттенък. Лоуис опря глава на рамото му.
[Извинявай, Ралф — пак станах „ядрена“, нали?]
[Май да, но няма значение. Вече си добре. Това е по-важното.]
[Ако знаеш колко беше страшно… да го докосна…]
[Справи се прекрасно, Лоуис]
Тя отмести поглед към края на коридора, където приятелят на Макгавърн тъкмо пиеше вода. Опрял се на стената до него, Бил разказваше как Боб Полхърст винаги решавал с химикалка кръстословицата в неделния „Ню Йорк Таймс“.