Двамата влязоха и застанаха предпазливо между стола за посетители и леглото. Ралф не вярваше докторчетата да им готвят някаква злина — поне засега — но все още не му се искаше да се приближава прекалено много. Аурите им — толкова ярки и фантастични в сравнение с тези на обикновените хора — го плашеха, а по очите на Лоуис и по полуотворените й устни отгатна, че и тя изпитва същото. Тя усети погледа му върху себе си, извърна се и се опита да се усмихне. „Моята Лоуис“ — рече си Ралф. Прегърна я през раменете и лекичко я притисна.
Лахезис: [Казахме ви имената си — имена, които винаги можете да използвате; няма ли и вие да пи се представите?]
Лоуис: [Искате да кажете, че все още не ги знаете? Прощавайте, но ми е много трудно да повярвам.]
Лахезис: [Можехме да узнаем, само че не пожелахме. Предпочитаме да спазваме правилата на доброто поведение на Мимолетните винаги, когато можем. Намираме ги за очарователни, защото вашият вид си ги предава от стари на млади и така се създава илюзията, че живеете дълго.]
[Не разбирам.]
Ралф също, но не беше много сигурен дали иска да разбере. Стори му се, че в тона на онзи, който се наричаше Лахезис, прозвуча леко покровителствена нотка, която му напомняше за Бил Макгавърн, когато беше в настроение да държи речи или да се изразява високопарно.
Лахезис: [Няма значение. Бяхме сигурни, че ще дойдете. Знаем, че в понеделник сутринта ти, мъжо, ни видя, в дома на…]
И тук думите на Лахезис се застъпиха по някакъв чудат начин.
Той сякаш каза две неща абсолютно едновременно и думите му се сляха като змия, която е захапала крайчеца на опашката си.
[… Мей Локър] [… свършената жена.]
Лоуис колебливо пристъпи напред.
[Казвам се Лоуис Шаси. Това е моят приятел Ралф Робъртс. А сега, след като вече се запознахме, може би вие двамата ще ни обясните какво става тук.]
Лахезис: [Има още един, който трябва да бъде представен.]
Клото: [Ралф Робъртс вече му даде име.]
Лоуис погледна Ралф, който кимаше с глава.
[Говорят за Докторчо № 3. Нали така, приятели?]
Клото и Лахезис кимнаха. На лицата им бяха изписани съвършено еднакви одобрителни усмивки. Ралф си каза, че навярно трябва да се почувства поласкан, но не беше. Вместо това се страхуваше и беше вбесен — през цялото време са били манипулирани съвсем целенасочено и незабележимо. Тази среща не беше случайна — от самото начало си беше иагласена. Клото и Лахезис, две плешиви докторчета, които в момента си нямат работа, седят край леглото на Джими В. и чакат Мимолетниците да пристигнат, хей-хо.
Хвърли поглед към Фей и забеляза, че той е извадил от задния си джоб книга, наречена „50 класически шахматни задачи“. Четеше и замислено си бъркаше в носа. След малко бръкна надълбоко и измъкна доста големичко топче. Разгледа го, после го лепна под болничното шкафче. Ралф смутено извърна поглед и в съзнанието му изникна една от любимите поговорки на баба му: „Не гледай през ключалката, защото ще те хване яд.“ Бе доживял седемдесетгодишна възраст, без напълно да разбира думите й; най-после му се струваше, че е осъзнал смисъла им. Ала друг въпрос го измъчваше в момента.
[Защо Фей не ни вижда? Бил и приятелят му също не ни видяха. И как така онзи човек успя да мине право през мен? Или съм си го въобразил?]
Клото се усмихна.
[Не си си го въобразил. Опитай се да си представиш живота като здание, Ралф — като онова, което наричате „небостъргач“.]
Обаче Ралф откри, че Клото не си представя точно това. За части от секундата сякаш успя да надникне в съзнанието на човечето и видя нещо, което му се стори хем вълнуващо, хем страшничко: огромна кула, построена от черни, изцапани със сажди камъни, която се издига насред поле, потънало в рози. Тесните прозорчета се редуваха нагоре в плавна спирала.
После изображението изчезна.
[Ти, Лоуис и всички останали Мимолетни живеете на първите два етажа на това здание. Разбира се, има асансьори…]
„Не — рече си Ралф. — Не и в кулата, която съзрях в съзнанието ти, малки ми приятелю. В онова здание — ако изобщо съществува такова — няма асансьори, а само тесни стълбища, потънали в паяжини, и хиляди вратички, които водят Бог знае накъде.“
Лахезис го гледаше със странно, някак подозрително любопитство, но Ралф реши, че пет пари не дава. Обърна се към Клото и му направи знак да продължи.
Клото: [Казах, че има асансьори, но обикновено Мимолетните нямат право да ги използват. Вие не сте…]
[готови] [подготвени] [— — — — — — — — — — — — — — — ]
Последното определение бе със сигурност най-точното, но отлетя, преди Ралф да успее да го схване. Спогледа се с Лоуис, която поклати глава, после пак се обърна към Клото и Лахезис. Почваше да се ядосва повече от всякога. Всичките дълги нощи, когато бе седял в креслото и чакал зората; всички дни, когато се бе чувствал като призрак; неспособността да запомни някое изречение, докато го прочете поне три пъти; телефонните номера, които винаги помнеше наизуст, а сега трябваше да търси в указателя…