В този миг в главата му изплува спомен, който едновременно обобщи и оправда гнева му при вида на тези плешиви същества с тъмнозлатисти очи и почти ослепителни ореоли. Видя се как наднича в кухненския шкаф над мивката и търси кубчетата бульон, които умореното му, пренатоварено съзнание настоява, че трябва да са там. Видя се как тършува, поспира, после отново почва да тършува. Видя изражението си — унесено смайване, което лесно може да се обърка с позабавена умствена дейност, но всъщност се дължи на изтощение. После се видя как отпуска ръце и просто стои там, сякаш очаква кубчетата сами да изскочат от шкафа.
Досега, до този миг и допреди да си спомни за тази случка, не бе осъзнавал колко ужасяващ е бил животът му през последните няколко месеца. Сега, като гледаше назад, му се струваше като самотна сиво-бежова пустош.
[Значи сте ни качили на асансьора. — или сте решили, че това е прекалено висока чест за такива като нас и сте ни прекарали на бърза ръка по аварийното стълбище. Опитвали сте се да ни „аклиматизирате“, за да не откачим напълно, което почти успяхте да постигнете. Достатъчно беше да ни ограбвате съня, докато заприличаме на умопобъркани. Знаете ли, че синът и снахата на. Лоуис искат да я вкарат в старчески дом? А пък приятелят ми Бил Макгавърн ме смята готов за лудницата. А през това време вие, малките ангелчета…]
На лицето на Клото се появи бегло подобие на предишната широка усмивка.
[Не сме ангели, Ралф.]
[Ралф, не им викай, моля те.]
Да, беше им се развикал и Фей като че ли най-после подочу нещичко, защото затвори шахматната книга, престана да си бърка в носа и сега седеше опънат като струна на стола, докато тревожно оглеждаше стаята.
Ралф премести поглед от Клото (който отстъпи назад и остатъкът от усмивката му се стопи) към Лахезис.
[Приятелят ти казва, че не сте ангели. А те къде са? Може би играят покер шест-седем етажа по-горе. Сигурно Господ се е настанил в мансардния апартамент, а дяволът хвърля въглища в пещта в машинното.]
Никакъв отговор. Клото и Лахезис подозрително се спогледаха. Лоуис задърпа Ралф за ръкава, но той не й обърна внимание.
[И какво се очаква от нас, приятелчета? Да проследим плешивата версия на Хинибал Лектър и да му вземем скалпа? Майната ви.]
В този миг Ралф би се извърнал и би напуснал стаята (беше гледал много филми и знаеше, че последната му реплика е подходяща за напускане на сцената), но по страните на Лоуис рукнаха потресени, уплашени сълзи, които го заковаха на място. Недоумяващият упрек в очите й го накара да посъжали за избухването си. Прегърна я и яростно изгледа двамата плешивковци.
Те отново се спогледаха и между тях премина нещо — някакъв комуникативен знак, който надхвърляше възможностите на Ралф и Лоуис да го разберат. Когато Лахезис отново се извърна към тях, се усмихваше… но очите му бяха сериозни.
[Чувам, че се гневиш Ралф, но не си прав. Не можеш да повярваш на думите ни, но след време ще се убедиш в тях. Засега трябва да оставим настрана вашите въпроси и нашите отговори — онези, които можем да дадем.)
[Защо?]
[Защото времето за прерязване настъпи за този човек. Гледайте внимателно, за да узнаете и научите.]
Клото пристъпи от лявата страна на леглото. Лахезис се приближи от дясната, минавайки право през Феи Шапен. Фей се приведе във внезапен пристъп на кашлица, а когато тя утихна, отново отвори книгата с шахматните задачи.
[Ралф! Не мога да гледам! Не мога да гледам как ще го направят!]
Но Ралф смяташе, че тя все пак ще остане да наблюдава. Стисна окуражително раменете й, в този миг Клото и Лахезис се наведоха над Джими В. Лицата им бяха озарени от обич, грижа и нежност — те караха Ралф да си припомни лицата, които бе видял някога на една Рембрандова картина, май се казваше „Нощно бдение“. Аурите им се преплитаха и застъпваха точно над гърдите на Джими и изведнъж болният отвори очи. За миг погледна през двете човечета към тавана с объркано и разсеяно изражение, но после очите му се отместиха към вратата и той се усмихна, сетне възкликна:
— Хей! Виж ти кой бил тук!
Гласът му беше дрезгав и сподавен, но все още се долавяше аристократичният му бостънски акцент, дето „тук“ звучеше като „туук“. Фей подскочи. Книгата падна на пода. Наведе се и хвана ръката на Джими, но болният не му обърна внимание и продължи да гледа към другия край на стаята, където стояха Ралф и Лоуис.