— Та това е Ралф Робъртс! И с него жената на Пол Шаси! Кажи, Ралфи, спомняш ли си, когато се опитахме да се напъхаме в оная палатка, та да ги послушаме как пеят „Удивителната благодат“?
[Помня, Джими.]
Джими като че се усмихна, после клепачите му отново се притвориха. Лахезис допря длани до страните на умиращия и понагласи главата му, като бръснар, който се кани да настанява клиента на стола. В същия миг Клото се наведе още по-ниско, разтвори ножицата и захвана между остриетата черната връвчица на Джими В. И в мига, в който той щракна, Лахезис се наведе и целуна Джими по челото.
[Иди си в мир, приятелю.]
Чу се тихо „цък“! Парченцето от връвчицата, което се отдели над ножицата, отплува към тавана и изчезна. Смъртният покров, в който бе увит Джими, за миг стана ослепително бял, после се стопи, точно както покрова на Розали. Джими отново отвори очи и погледна Фей. На Ралф му се стори, че се поусмихна, сетне погледът му се зарея. Трапчинките, които се канеха да заиграят в ъгълчетата на устата му, се изгладиха.
— Джими? — Фей го хвана за рамото и го раздруса, като ръката му проникна право през Лахезис. — Добре ли си, Джими? … Ох, мамка му.
Изправи се и бавно излезе от стаята.
Клото: [Сега разбирате ли, че извършваме необходимото с обич и уважение? Че действаме само в краен случай, като лекар, който умъртвява безнадеждно болен пациент. За нашшпе отношения с вас, Ралф и Лоуис, е жизненоважно да проумеете това.]
[Да.]
[Да.]
Ралф бе готов да оспорва всяка тяхна дума, но фразата за лекаря сякаш поукроти гнева му. Действително бяха освободили Джими В. от свят, където го очакваше само болка. Да, без съмнение са стояли с него в стая 317 в онзи мрачен следобед преди около седем месеца и са освободили Каролин по същия начин. Да, вярно беше, че се отнасят към работата си с обич и уважение — всички съмнения, които беше изпитвал в това отношение, бяха разсеяни, когато видя как Лахезис целуна Джими В. по челото. Но дали обичта и уважението им даваха право да прекарват него и Лоуис през целия този ад и после да ги пращат да гонят свръхестественото същество, което е кривнало от правия път? Как е възможно дори да им хрумне, че двамата най-обикновени хора, и двамата вече не млади, ще успеят да се справят с това същество?
Лахезис: [Хайде да се махнем оттук. Скоро стаята ще се напълни с хора, а ние трябва, да поговорим.]
[Имаме ли някакъв избор?]
[Да, разбира се! Винаги има избор!]
Клото и Лахезис се запътиха към вратата, а Ралф и Лоуис им направиха място да минат. Все пак аурите на двете човечета за миг се докоснаха до тях и Ралф долови какви са на вкус и на пипаме — бяха като сладки ябълки, а при допир напомняха за суха дървесна кора.
Те излязоха, разговаряйки сериозно, а Фей се върна, последван от две медицински сестри. Новодошлите минаха през Клото и Лахезис, после и през Ралф и Лоуис, без да забавят крачка и очевидно без да забележат нищо необичайно.
В коридора цареше обичайната тишина. Никакви звънци не звъняха, никакви светлини не просветваха, по коридора не тичаха санитари, които бутат колички. Никой не крещеше по високоговорителя. Смъртта бе прекалено чест посетител тук, за да предизвиква паника. Навярно никой не се радваше, когато умре някой пациент, дори и безнадеждно болен, но все пак смъртта беше нещо естествено. Ралф си каза, че сигурно Джими е доволен, задето напуска третия етаж на общинската болница без излишна суматоха, без да му се налага да показва шофьорската си книжка или пък картата си за медицинско осигуряване. Беше си отишъл с достойнството, характерно за обикновените и очаквани събития. Бе дошъл в съзнание за миг, осъзнал беше какво се случва с него, а после „Пуф“! Сбогом, мъки и неволи!
4.
Присъединиха се към плешивите докторчетата пред стаята на Боб Полхърст. През отворената врата видяха часовника на смъртта, който продължаваше да тиктака над леглото на стария преподавател.
Лоуис: [Човекът, който стои най-близо до леглото, е Бил Макгавърн, наш приятел. С него става нещо нередно. Нещо ужасно. Ако направим онова, което искате от нас, можете ли да…?]
Но Лахезис и Клото едновременно поклатиха глави.
Клото: [Нищо не може да се промени.]
„Да — рече си Ралф. — Дорънс знаеше: «Построена къща, назад не се връща.»“
Лоуис: [Кога ще се случи?]
Клото: [Вашият приятел принадлежи на другия, на третия. На онзи, когото Ралф нарече Атропос. Само че Атропос не може да ви каже точно кога ще си отиде човекът. Дори не знае кой ще бъде следващият, когото ще вземе. Той е служител на Случайността.]