При тези думи ледена ръка сграбчи сърцето на Ралф.
Лахезис: [Но тук не можем да разговаряме. Елате.]
Лахезис хвана ръката на Клото, а свободната си длан протегна на Ралф. В същия миг Клото посегна към Лоуис. Тя се поколеба, после погледна към Ралф.
Ралф на свой ред, хвърли суров поглед към Лахезис.
[Да не сте посмели да й причините болка.]
[Никой от вас няма да пострада, Ралф. Хвани ме за ръка.]
„Аз съм чужденец в рая“ — мислено добави Ралф, въздъхна, кимна на Лоуис и сграбчи протегнатата ръка на Лахезис. Отново го обзе същото удивление, като пред нещо познато, вълнуващо и приятно, като неочакваната среща със скъп стар приятел. Ябълки и дървесна кора; спомен за овощни градини, в които е бродил като дете. Някак си усети, без всъщност да го вижда, че аурата му е променила цвета си и станала — поне за мъничко — зелена и изпъстрена със златисти петънца като на Клото и Лахезис.
Лоуис пое ръката на Клото, възкликна, сетне се усмихна неуверено.
Клото: [Затворете кръга, Ралф и Лоуис. Не се страхувайте. Всичко е наред.]
„Божичко, как ли пък ще му повярвам“ — рече си Ралф, но когато Лоуис протегна ръка, сграбчи пръстите й. Към вкуса на ябълки и усещането, че се докосва до дървесна кора, се примеси някакъв екзотичен аромат. Старецът го вдъхна дълбоко и се усмихна на Лоуис. Тя отвърна на усмивката — този път без капчица неувереност — и Ралф почувства странно объркване. Възможно ли е да се страхува? Как можеше да се съмнява дори за миг, след като онова, което съществата излъчват, е толкова добро и толкова правилно?
„Напълно съм съгласен, Ралф, но все пак не преставай да се съмняваш“ — подшушна глас.
[Ралф? Ралф!]
Гласът на Лоуис звучеше тревожно и едновременно радостно. Ралф се огледа точно навреме, за да види как вратата на стая № 315 изчезва зад раменете й… само че не вратата потъваше, а Лоуис се издигаше нагоре. Всички те се издигаха нагоре, все още хванати за ръце.
Едва го бе проумял, когато пред очите му за миг премина черна сянка, прилична на сенките от лентичките на щорите. За миг съгледа тесни тръби — сигурно бяха водопроводни — обвити от розов изолационен материал. После осъзна, че гледа по дълъг, застлан с плочи коридор. Някаква болнична количка се носеше право към главата му… която, проумя изведнъж той, се бе подала като перископ над пода. Лоуис изпищя и силно стисна ръката му. Ралф инстинктивно затвори очи и зачака количката да му смаже черепа.
Клото: [Бъдете спокойни! Моля, ви, не се вълнувайте! Не забравяйте, че тези неща съществуват в различно измерение от онова, в което се намираме в момента!]
Ралф отвори очи. Количката беше отминала, но той още чуваше отдалечаващото се потропвапе на колелцата. Количката, както и приятелят на Макгавърн, беше минала право през него. Сега четиримата се издигаха полека в коридор, който навярно беше в детското отделение — по стените се прескачаха какви ли не вълшебни създания, а на прозорците на огромна, ярко осветена стая за игра бяха изрисувани герои от филмчетата на Дисни за Аладин и Малката русалка. По коридора приближаваха лекар и медицинска сестра, които обсъждаха някакъв случай.
— … като че ще трябва да правим още изследвания, но само ако сме минимум деветдесет процента сигурни, че…
Лекарят мина през Ралф и той веднага узна, че господинът отново е започнал тайничко да пуши, след като е отказал цигарите преди пет години, и се чувства гузен. Отминаха. Ралф погледна надолу точно навреме, за да види как краката му изплуват от пода. Извърна се към Лоуис и се ухили закачливо.
[Асансьорът ряпа да яде, а?]
Лоуис кимна. Продължаваше с все сила да стиска ръката му.
Задминаха петия етаж, изплуваха на шестия, където се намираше служебният бюфет (там имаше двама лекари — от по-пълния вид — единият от които гледаше някакъв стар военен филм, а другият похъркваше на грозното канапе, и се озоваха на покрива.
Нощта беше ясна, безлунна, прекрасна. Звездите блещукаха в небесния купол като чудата мъглявина. Духаше ситен вятър, който потвърждаваше думите на госпожа Перин, че циганското лято си отива. Ралф чуваше воя на вятъра, но не го усещаше… макар да му се струваше, че може да го усети, стига да поиска. Само трябва да се съсредоточи и…
В същия миг почувства едва доловима, мигновена промяна в тялото си — нещо подобно на примигване. Изведнъж косата му щръкна, а крачолите се развяха около краката му. Той потръпна. Болките в гърба на госпожа Перин се бяха оказали най-добрият метеоролог. Ралф мислено отново примигна и престана да усеща вятъра. Обърна се към Лахезис:
[Мога ли вече да те пусна?]