Лахезис кимна и сам пусна ръката му. И Клото освободи Лоуис. Ралф погледна към западния край на града и видя трептящите сини светлини над пистите на летището. Отвъд се виждаше плетеницата оранжеви арки на Кейп Грийн, един от новите квартали, застроени в оттатъшния край на Пущинака. И някъде там, сред блещукащите светлинки, точно до източния край на летището, бе Харис Авеню.
[О, Ралф толкова е красиво!]
Той кимна и си рече, че необикновената гледка на града, разстилащ се в мрака, си струва всичко, което бе преживял, откакто започна да страда от безсъние. Всичко, дори повече. Но последното му се стори малко съмнително.
Обърна се към Клото и Лахезис.
[Добре, обяснете. Кои сте вие, кой е той и какво искате да направим?]
Плешивите човечета бяха застанали между два от вентилаторите на климатичната инсталация, които бързо се въртяха и бълваха кафеникавопурпурни потоци във въздуха. Те нервно се спогледаха, а Лахезис кимна едва забележимо на колегата си. Клото пристъпи напред, огледа Ралф, после Лоуис, сякаш подреждайки мислите си.
[Така да бъде. Първо, че нещата, които се случват, макар и неочаквани и шокиращи, не са съвсем неестествени. С колегата, правим онова, което ни принуждават; Атропос също изпълнява нареждания; а вие, скъпи приятели, също ще трябва да извършите онова, което ви накарат.]
Ралф го удостои с горчива усмивка.
[Сбогом, свобода на избора.]
Лахезис: [Не бива да мислиш така! Просто вашата свобода на избора е част от онова, което ние наричаме „ка“, великото колело на битието.]
Лоуис: [Виждаме смътно, сякаш през стъкло… това ли имате предвид?]
Клото се усмихна — усмивката му бе някак младежка: [Има го в Библията, струва ми се. Много добре е казано.]
Ралф: [Освен това и много удобно за такива като вас, но засега да не се занимаваме с този въпрос. Имаме и друга поговорка, господа, която не е от Библията, но все пак много мъдра: „Лилията няма нужда от позлата.“ Надявам, се да я запомните.]
Обаче имаше смътното усещане, че беше попрекалил с изискванията.
5.
Клото отново заговори и не млъкна доста време. Ралф нямаше представа точно колко дълго, защото на това ниво времето беше различно — някак по-свито. Случваше се онова, което казва, изобщо да не съдържа думи; речта биваше заменена от прости ярки изображения като онези от детските ребуси. Ралф предположи, че това е телепатия и поради това изумително явление, но докато се случваше, му се струваше напълно естествено като дишането.
Понякога изчезваха и думите, и образите, прекъсвани от озадачаващи паузи
[— — — — — — — — — — — — — — — ]
в общуването. Дори и тогава Ралф успяваше да почувства какво се опитва да изрази Клото, но подозираше, че Лоуис още по-ясно разбира какво се крие в тези паузи.
[Първо, знайте, че има само четири константи в нивото на съществуване, където вашите и нашите животи, животите на…
[— — — — — — — — — — — — — — — ]
[се припокриват. Тези четири константи са Животът, Смъртта, Целта и Случайността. Всички тези думи съдържат за вас някакво значение, но сега вече имате малко по-различна представа за Живота и Смъртта, нали?]
Ралф и Лоуис кимнаха неуверено.
[С Лахезис сме служители на Смъртта. Това ни превръща в същества, предизвикващи ужас за повечето Мимолетници — дори онези, които се правят, че приемат нас и нашите задачи, обикновено се страхуват. Понякога ни рисуват по картинките като страховит скелет или като закачулена фигура, чието лице не се вижда.]
Клото скръсти ръце и се престори, че потръпва. Пантомимата беше толкова успешна, че накара Ралф да се ухили.
[Но ние не сме служители само на Смъртта — освен това сме и служители на Целта. А сега трябва да слушате внимателно, защото искам да бъда разбран. Сред вашия вид има такива, които смятат, че всичко се случва по предварително начертан план, а има и такива, които смятат, че всички случки са просто въпрос на късмет или на шанс. Истината е, че животът е едновременно случаен и целенасочен, макар и не в еднаква степен. Животът е като…]
Тук Клото очерта окръжност с ръце, като малко дете, което се опитва да покаже каква е формата на земята, а в окръжността Ралф видя хиляди (или може би милиони) карти за игра, разперени във ветрило като трепкаща дъга от купи, пики, спатии и кари. В тази огромна колода съзря и доста жокери — много повече, пропорционално погледнато, от обичайните два-три в колода. Всичките бяха ухилени до уши, имаха на главите си сламени шапки с изгризана периферия.
Всички държаха ръждиви скалпели.
Ралф погледна Клото с разширени зеници. Човечето кимна.
[Да. Не зная точно какво си видял, но съм сигурен, че е било нещо, което се опитвам да кажа. А ти, Лоуис?]