Някой да ги е виждал? … Не? … Мислите ли, че са избягали заедно? … За да се оженят например? … Ами, на тяхната възраст е невъзможно, но какво, ако са решили да си легнат заедно? Не знам дали на Ралфи са му останали снаряди в стария склад за амуниции, но тя винаги ми се е струвала горещо парче… Да, бе, ходи така, сякаш знае, че оная й работа още я бива, нали тъй?
Ралф си представи как олдсмобилът му е паркиран зад едно от обвитите с бръшлян бунгала в крайпътния мотел, как пружините на леглото в хотелската стая се огъват под него и Лоуис, докато се любят, и неволно се ухили. Миг след това му хрумна тревожната идея, че може би мислите му се четат по аурата му и той веднага прогони изображението. Но все пак му се стори, че Лоуис го наблюдава замислено и лекичко се усмихва.
[Атропос служи на Мимолетните. Не всяка смърт от онези, които Мимолетните наричат „безсмислена“, „ненужна“ и „трагична“ е негово дело, но в повечето случаи е така. Когато десетина възрастни мъже и жени загинат при пожар в старчески дом, има много голяма вероятност Атропос да е бил там, да е събирал сувенири и да е прерязвал връвчици. Когато дете издъхне в люлката си без никаква видил причина, вината най-често е на Атропос и на ръждивия, скалпел. Когато някое куче — да, дори и куче, защото съдбите на повечето живи същества в света на Мимолетните принадлежат или на Случайността или на Целта — бъде прегазено на улицата, защото водачът на колата, която го блъснала, е избрал неподходящ момент да си погледне часовника…]
Лоуис: [Това ли се е случило с Розали?]
Клото: [На Розали й се е случил Атропос. Приятелят на Ралф, Джо Уайзър, е само онова, което наричаме „ръка на съдбата“.]
Лахезис: [А освен това се е случил и на вашия приятел Бил Макгавърн.]
Лоуис изглеждаше така, както се чувстваше Ралф — ужасена, но не особено изненадана. Вече беше късен следобед, сигурно бяха минали поне осемнадесет часа, откакто за последно бяха видели Бил, а още снощи Ралф знаеше, че на приятеля му остава да живее съвсем, съвсем малко. Сигурно Лоуис, която най-безразсъдно го докосна, знаеше още по-добре.
Ралф: [Кога се е случило? Колко време, след като го видяхме за последен път?]
Лахезис: [Не след дълго. На излизане от болницата. Съжалявам за вашата загуба, както и за непохватния начин, по които ви поднесохме известието. Толкова рядко разговаряме с Мимолетни, че забравяме как се прави. Не исках да ви причиня болка.]
Лоуис отвърна, че няма нищо, че напълно го разбирала, но по страните й се стичаха сълзи, а Ралф усещаше, че и неговите очи парят. Трудно му беше да повярва, че Бил си е отишъл — че малкият посерко с мръсната бяла престилка се е докопал до него. Как да повярва, че Макгавърн никога повече няма да повдигне иронично рошавата си вежда? И никога повече няма да мрънка колко е глупашко да се остарява?
Невъзможно. Той рязко се извърна към Клото.
[Искам да видя.]
Клото, изненадан, почти разстроен от притеснение: [Аз… аз не мисля…]
Ралф: [За нас, глупавите Мимолетни, важи: „Око да види, ръка да пипне.“ Никога ли не сте чували тази поговорка?]
Лоуис неочаквано проговори.
[Да — искаме да видим. Но само толкова, колкото да узнаем как е станало и да го приемем Опитайте се да не ни разстройвате повече.]
Ктото и Лахезис се спогледаха, после сякаш свиха рамене, без обаче в действителност да ги повдигат. Лахезис вирна първите два пръста на дясната си ръка и от тях във формата на паунска опашка заструи синьо-зелена светлина. В нея се виждаше умалено, зловещо правдоподобно изображение на коридора в реанимацията. Медицинска сестра, която буташе количка с лекарства, премина през тази светлинна арка. За момент тялото и сякаш се огъна, после тя се изгуби от поглед.
Лоуис, очаровано, въпреки обстоятелствата: [Като че гледаме филм, прожектиран в сапунен мехур!]
В този миг Макгавърн и господин Виолетов излязоха от стаята на Боб Полхърст. Макгавърн беше облечен със стар униформен пуловер на гимназията в Дери, а приятелят му закопчаваше ципа на якето си; очевидно се бяха отказали да седят до леглото на умиращия. Макгавърн вървеше бавно след господин Виолетов. Ралф видя, че съседът му изобщо не изглежда добре. Лоуис го сграбчи здраво за лакътя. Той притисна ръката й с длан.
Насред пътя към асансьора Макгавърн спря, подпря се на стената и наведе глава. Изглеждаше като напълно изтощен състезател на финала на маратонско бягане. Известно време господин Виолетов продължи да върви сам; Рапф видя, че устните му се движат и си рече: „Не осъзнава, че събеседникът му не е до него.“
Изведнъж му се отщя да гледа.
В синьо-зелената сфера Макгавърн притискаше с ръка гърдите си. С другата посегна към гърлото си и го заопипва, сякаш да провери дали не започва да развива гуша. Ралф не беше много сигурен, но му се стори, че в очите на съседа му се чете страх. Спомни си отвратителната гримаса на лицето на Докторчо № 3, когато бе разбрал, че някакъв Мимолетен се намесва в разправията му с едно от местните бездомни кучета. Какво бе казал?