[Ще ти спукам гьона, Дребен. Хич няма да те оставя на мира. И приятелчетата ти, и тях ще ги подпукам. Разбираш ли какво ти говоря?]
Докато гледаше как Бил се свлича бавно на пода, през главата му мина ужасяващо предположение, граничещо с убеденост.
Лоуис: [Пропъди го — моля те, пропъди го!]
Тя допря лице до рамото на Ралф. Клото и Лахезис си размениха смутени погледи и Ралф си даде сметка, че е започнал да преосмисля представата за тях като за вездесъщи и всесилни същества. Може и да са свръхестествени, но братята доктор Джойс със сигурност не бяха. Подозираше, че не са и големи капацитети по предсказване на бъдещето; гадателите с истинските кристални сфери едва ли биха се спогледали смутено.
„И те, като всички останали, налучкват“ — рече си той и изпита неохотно съчувствие към господин К. и господин Л.
Синьо-зелената сфера, която плуваше пред Лахезис — заедно с пленените вътре образи — изведнъж изчезна.
Клото, оправдавайки се: [Моля ви, не забравяйте, че вие сами, Ралф и Лоуис, избрахте да го видите. Не ви го показахме по своя воля.]
Ралф почти не чу тези думи. Ужасяващият спомен продължаваше да се натрапва в съзнанието му — като снимка, която човек не иска да гледа повече, но няма сили да отвърне очи от нея. Мислеше за шапката на Бил… за избелялото шалче на Розали… за липсващите обеци на Лоуис.
[Ще ти спукам гьона, Дребен — разбираш ли какво ти говоря? Надявам се. Най-искрено се надявам.]
Отмести поглед от Клото към Лахезис и съчувствието се изпари. На негово място запулсира гняв. Лахезис бе казал, че няма понятие като случайна смърт, а това включва и Макгавърн. Ралф изобщо не се съмняваше, че Атропос е взел Макгавърн поради една много проста причина — искал е да нарани Ралф, да го накаже, че се е намесил… как го бе нарекъл Дорънс? В делата на Дълголетните.
Старият Дор му бе препоръчал да не се захваща с това — без съмнение добра стратегия, но той, Ралф, всъщност нямаше избор… защото двете плешиви джуджета се бяха захванали с него. В действителност именно те бяха предизвикали смъртта на Макгавърн.
Клото и Лахезис почувстваха гнева му и отстъпиха крачка назад (макар наглед като че не помръднаха от местата си), а по лицата им беше изписано пълно объркване.
[Вие двамата сте причината Бил Макгавърп сега да е мъртъв. Това е самата истина, нали?]
Клото: [Моля те… позволи ми да довърша с обяснението…]
Тревожна и уплашена, Лоуис гледаше втренчено Ралф.
[Ралф? Какво става? Защо се ядосваш?]
[Не разбираш ли? Техният номер струваше на. Бил Макгавърп живота му. Тук сме или защото Атропос е направил нещо, което тия момчета не харесват, или се готви да…]
Лахезис: [Правиш прибързани заключения, Ралф…]
[… но има един много голям основен проблем — той знае, че го виждаме! Атропос ЗНАЕ, че го виждаме!]
Очите на Лоуис се разшириха от ужас… бе разбрала.
ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА
1.
Нечия ръка докосна Ралф по рамото и остана там като бял дим.
[Моля ви… позволеше ни да обясним…]
Почувства промяната — същото онова примигване — в тялото си, още преди да си даде сметка, че го е пожелал. Отново усети острия като наточен нож вятър, който духаше в тъмнината, и потрепери. Допирът на ръката на Клото вече му се струваше като нереална вибрация под кожата му. Виждаше ги и тримата, но като матови фигури с размити очертания. Бяха се превърнали в призраци.
„Спуснал съм се надолу. Не съвсем до мястото, откъдето тръгнахме, но поне до ниво, на което не могат да осъществят почти никакъв физически контакт с мен. Аурата ми, връвчицата… да, до тях съм сигурен, че могат да се докопат, по физическата част от мен, която живее в света на Мимолетните, е извън обсега им.“
Гласът на Лоуис, далечен като заглъхващо ехо: [Ралф! Какво правиш…]
Той погледна призрачните силуети на Клото и Лахезис. Вече гледаха не смутено или виновно, а направо уплашено. Лицата им бяха разкривени и почти не се виждаха, но въпреки това страхът бе изписан на тях съвсем ясно.
Клото, с далечен, но доловим глас: [Върни се, Ралф! Моля те, върни се!]
— А ако се върна, ще престанете ли с вашите игрички?
Лахезис, избледнява и се топи: [Да! Да!]
Ралф отново извика вътрешното примигване. Трите силуета се върнаха на фокус. В същото време пространството се изпълни с цветове и времето отново запрепуска — далеч в небето бледнеещата луна се затъркаля надолу като капка блещукащ живак. Лоуис се хвърли на врата му и за миг той се запита прегръща ли го, или се опитва да го удуши.