[Слава Богу! Помислих, че ме изоставяш!]
Ралф я целуна и в миг главата му се изпълни със сетивна информация — вкус на пресен мед, усещане за допир до вълна и аромат на ябълки. В съзнанието му блесна мисъл
(какво ли би било да се любим тук, горе?)
но той я прогони веднага. Трябваше да внимава с мислите и приказките в следващите няколко
(минути? часове? дни?),
а да мисли за подобни работи само би го затруднило още повече. Обърна се към докторчетата и ги измери с поглед.
[Надявам се да сте искрени. Ако ли не, смятам, че най-добре би било веднага да сложим край на цялото това надбягване и всеки да си върви по пътя.]
Този път Клото и Лахезис изобщо не си направиха труда да се споглеждат — и двамата закимаха отривисто. Лахезис заговори, но тонът му беше оправдателен. Да си има човек работа с тия приятели, подозираше Ралф, е много по-приятно, отколкото да се разправя с Атропос, но и те като него не бяха свикнали да ги разпитват — или да си дават зор, както би казала майка му.
[Всичко, което ви казахме досега, е вярно. Може и да не сме споменали, че е възможно Атропос да е малко по-наясно със ситуацията, отколкото би ни се искало, но…]
Ралф: [А какво ще стане, ако откажем повече да слушаме тия глупости? Ако просто се обърнем и си тръгнем?]
И двамата замълчаха, но той прочете в очите им нещо доста неприятно — известно им бе, че обеците на Лоуис са в Атропос и освен това че той знае. Надяваше се, че Лоуис не осъзнава този факт.
[Не прави това, Ралф — моля те, недей. Трябва да ги изслушаме докрай.]
Лахезис: [По принцип не се месим в делата на Атропос, нито пък той в нашите. Не можем да му се месим, дори и да искаме — Случайността и Целта са като жълтите и черните полета, на шахматната дъска, определят се взаимно по силата на контраста си. Но сега Атропос иска да се намеси в начина, по който обикновено стават нещата — в най-буквален смисъл е бил подтикнат да се намеси — и в някои редки случаи съществува изключително голяма възможност това да му се удаде…]
Клото: [Всъщност истината е малко по-жестока — никога досега в нашата практика не са правени опити да се ограничат действията му или той да бъде възспрян.]
Лахезис: [… и такива опити са допустими само ако ситуацията, в която се кани да се намеси, е изключително деликатна и от нея зависи равновесието на важни събития. Сега е възникнала такава ситуация. Атропос е прекъснал връв, която не би трябвало да пипа. Ако това не се поправи, ще настъпят страхотни проблеми на всички нива, да не говорим за сериозното несъответствие между Случайността и Целта. Не можем да се справим с онова, което се случва — ситуацията далеч надхвърля способностите ни. Вече дори не виждаме ясно, камо ли да действаме. Но в крайна сметка неспособността ни да виждаме няма почти никакво значение, защото само Мимолетни могат да се противопоставят на волята на Атропос. Затова и вие двамата сте тук.]
Ралф: [Нима твърдите, че Атропос е прерязал връвта на някой, който е трябвало да умре от естествена смърт… от Целенасочена смърт?]
КЛОТО: [Не точно. Някои животи — те са съвсем малко на брой — не са съвсем ясно определени. Винаги, когато Атропос засегне такъв живот, е възможно да настъпят усложнения. „Сто на сто“ — както казвате вие. Такива неопределени животи са като…]
Клото разпери ръце и между тях заигра редичка от седем карти, които невидима ръка бързо обърна. Асо, двойка, жокер, тройка, седмица, дама. Последната карта, която невидимата ръка откри, беше празна.
Клото: [Тази картинка помага ли ви да разберете?] Ралф сбърчи чело. Не знаеше дали го улеснява или не. Явно имаше някой, който нито е обикновена карта за игра, нито пък жокер. Човек — празна карта, обект на интересите и на двете страни. Атропос беше разсякъл метафизичния маркуч за въздух на този човек и сега някой — или нещо — беше обявил прекъсване на играта.
Лоуис: [Говорите за Ед, нали?]
Ралф се извърна и я стрелна с очи, но тя гледаше Лахезис.
[Ед Дипно е празната карта.]
Лахезис кимаше.
[Как разбра, Лоуис?]
[Че кой друг би могъл да бъде?]
Тя бе съвсем сериозна, но Ралф улови някакво усещане за усмивка. Извърна се пак към Клото и Лахезис.
[Добре де, най-после стигнахме донякъде. Та кой би тревога? Не вярвам да сте били вие, момчета — имам усещането, че поне в този случай не сте само изпълнители.]
Те доближиха глави и замърмориха — там, където зелено-златистите им аури се допряха, Ралф видя подобен на тегел охрен оттенък и разбра, че е прав. Най-сетне двете същества отново се обърнаха към тях.