Лахезис: [Не. До този момент Атропос не е взимал нищо от Ралф, защото изобщо не би му помогнало.]
Ралф [Какво искате да кажете с думите „до този момент“?]
Клото: [Прекарал си живота си като част от Целта, Ралф, но вече не е така.]
Лоуис: [Кога се е променило? Когато започнахме да виждаме аурите, нали?]
Спогледаха се, погледнаха към нея, после — нервно — към Ралф. Нищо не казаха, но в съзнанието на Ралф се загнезди интересно хрумване — подобно на момченцето Джордж Уошингтън в приказката за черешовото дърво, Клото и Лахезис не можеха да лъжат… и в такива моменти може би съжаляваха за това. Единствената възможност, която им оставаше, беше онази, до която прибягваха — мълчаха и се надяваха разговорът да вземе по-благоприятна насока. Ралф реши, че не иска да промени темата — поне засега — дори ако това приближаваше Лоуис рисковано близо до откритието къде са изчезнали обеците й… при положение, че тя все още не е разбрала, възможност, която му се струваше реална. Спомни си напева на човека пред цирковата палатка: „Насам, господа, насам… но ако ще участвате в игрите, трябва да платите.“
[О, не, Лоуис — промяната не е настъпила, когато започна да виждам аурите. Мисля, че доста хора успяват да надникнат в света на Дълголетните, но нищо не им става. Мисля, че излетях от моя свят чак когато се заприказвахме с тия приятелчета. Какво ще кажете, господа? Само дето не оставихте диря от трохички, макар че много добре сте знаели какво ще се случи. Прав ли съм, а?]
Те сведоха глави, сетне бавно, с неудоволствие отново вдигнаха очи към Ралф. Лахезис отговори:
[Да, Ралф. Привлякохме те, макар да знаехме, че това ще промени твоето „ка“. За съжаление ситуацията го изискваше.]
„Сега Лоуис ще попита за себе си — помисли си Ралф. — Трябва да попита.“
Но тя не го стори. Вгледа се в двете плешиви докторчета с непроницаемо изражение, така различно от обичайното й добродушно изражение, спечелило й прозвището „нашата Лоуис“. Ралф за пореден път се запита какво ли всъщност знае или се досеща, за пореден път смаяно установи, че дори представа си няма… после всички тези разсъждения се удавиха в надигащата се нова вълна от гняв.
[Вие, момчета… о, Боже мои… вие, момчета…]
Не довърши, макар че ако Лоуис не беше до него, сигурно щеше да продължи: „Вие момчета далеч не сте се ограничили само с безсънието, нали? Не знам за Лоуис, но аз си имах удобна малка ниша в Целта… което означава, че съзнателно сте ме превърнали в изключение на правилата, на чието утвърждаване сте посветили целия си живот. В известен смисъл съм станал толкова празна карта, колкото и онзи, дето трябва да го намерим. И как го каза Клото? «Сто на сто.» Колко вярно, дявол да го вземе.“
Лоуис: [Казахте нещо за силите ни, които трябвало да използваме. Какви сили?]
Лахезис се извърна към нея, неприкрито доволен от обрата в разговора. Притисна длани, после ги разтвори. Между тях прелетяха две изображения — ръката на Ралф, която замахва и изстрелва студен син огън, и пръстът на Лоуис, от който се пръскат синьо-бели светли точки, прилични на ядрени хапчета против кашлица.
Ралф: [Добре, съгласен съм, притежаваме някаква сила, но не можем да разчитаме на нея. Тя е като…]
Като се съсредоточи, успя сам да създаде изображение — ръце, които отварят задния капак иа транзистор и изваждат две батерии, покрити със засъхнала сиво-бяла течност. Клото и Лахезис се смръщиха неразбиращо.
Лоуис: [Опитва се да ви каже, че не винаги можем да правим тези неща, а когато успяваме, то не е задълго. Батериите ни се изтощават, нали разбирате?]
На лицата им се изписа развеселена смесица от разбиране и скептицизъм.
Ралф: [Какво, дявол да го вземе, е толкова смешно?]
Клото: [Нищо… всичко. Представа нямате колко странни ни изглеждате с Лоуис — ту невероятно мъдри и проницателни, а миг след това безкрайно наивни. Батериите ви, както ги наричате, няма да се изтощят, защото се намирате до колосален източник на сила. Предположихме, че след като и двамата сте черпили от него, положително знаете за съществуването му.]
Ралф: [За какво, по дяволите, говорите?]
Лахезис отново разпери ръце. Този път Ралф видя госпожа Перин, която се движеше изпъната като струна всред аурата си с цвят на кадетска униформа. Видя и как от нея щръква ярък сив лъч, тъничък като бодил на таралеж.
Върху това изображение се насложи изображението на кльощава жена, обгърната от кафява аура. Тя гледаше през стъклото на автомобил. Един глас — този на Лоуис — изрече: „Оооо, Мина, това е сладката къщурка, нали?“ Миг след това се разнесе тихо подсвиркване и от тила на жената щръкна тесен лъч.