Клото даде знак на колегата си да изчака, после се извърна към Ралф и Лоуис.
[Ще отговоря на този последен въпрос, макар да съм сигурен, че ако помислите малко, ще си отговорите сами. Вече има двадесет и три заплахи за бомбен атентат по време на речта на Сюзън Дей довечера. Полицията е напълнила цялата сграда с кучета-търсачи на експлозиви, през последните четиридесет и осем часа проверяват на рентген всички пакети и прашки, които се внасят в зданието, освен това претърсват всяко кътче. Те очакват бомбен атентат, но подозираш, че в този случай се обаждат поддръжници на движението в защита на живота, които се опитват да осуетят речта на госпожа Дей.]
Лоуис, стреснато: [О, Боже — приказката за лъжливото овчарче.]
Клото: [Точно така, Лоуис.)
Ралф: [Той поставил ли е бомба? Поставил е, нали?]
Ярка светлина заля покрива и разтегна като дъвка сенките на бръмчащите вентилатори на климатичната инсталация. С идентични потресени физиономии Клото и Лахезис погледнаха сенките, после извърнаха очи на изток, където първите слънчеви лъчи вече прорязваха хоризонта.
Лахезис: [Не знаем, а и няма значение. Трябва, да осуетите произнасянето на речта, а това може да се направи по един-единствен начин — да убедите организаторките да отменят изказването. Разбирате ли? Тя не трябва да се появява довечера в Административния център! Не можете да спрете Ед, не бива да се доближавате до Атропос — значи трябва да спрете Сюзън Дей.]
Ралф: [Но…]
Той млъкна, но не защото се стресна от ужасните лица на плешивите докторчета. Замълча, защото Лоуис допря длан до страната му и леко, но решително поклати глава.
[Стига толкова. Трябва да слизаме, Ралф. Веднага.]
Въпросите бръмчаха в съзнанието му като комари, но щом тя казваше, че няма време, значи действително е така. Погледна към слънцето, видя, че вече се е издигнало в небето, и кимна. После я прегърна през кръста.
Клото, загрижено: [Разчитаме на вас]
Ралф: [Оставете агитката, дребосъци. Това не е футболен мач.]
И преди да успеят да отвърнат, Ралф затвори очи и се съсредоточи върху връщането в света на Мимолетните.
ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
1.
Отново усети „примигването“, сетне леденият утринен ветрец го блъсна в лицето. Отвори очи и загледа жената до себе си. За миг улови ефирното сияние, което се носеше след нея като тюлен покров на бална рокля, а след миг пред него бе просто Лоуис, която изглеждаше с двадесет години по-млада от миналата седмица, и съвсем не на място с лекото си есенно манто и хубавата си рокля тук, на покрива.
Тя затрепери и Ралф силно я прегърна. От Лахезис и Клото нямаше и следа.
„Макар че може и да стоят ей тук, зад нас — рече си той. — Всъщност сигурно е така.“
Изведнъж отново се сети за припева на цирковия глашатай: „Ако ще участвате в игрите, трябва да платите.“ Само че в повечето случаи зрителят е изигран. Как така? Правят го на глупак, разбира се. Защо ли сега изпитваше предчувствието, че някой се опитва да го изиграе?
„Защото много неща така и не разбра — каза въображаемата Каролин. — Поведоха те по странични пътечки и те отклоняваха от главното, докато вече беше късно да задаваш въпроси, на които не биха искали да отговорят… пък и не мисля, че подобни неща се случват случайно, а ти?“ Беше напълно права.
Предчувствието, че някакви невидими ръце го тикат към тъмен тунел, където го очаква кой знае какво, се засилваше.
И усещането, че го манипулират. Чувстваше се нищожен… и уязвим… и вбесен.
— А-а-ами, въ-въ-върнахме се — промълви Лоуис през чаткащите си зъби. — Колко ли е часът?
Струваше му се, че е шест, но като погледна часовника си, не се изненада особено, забелязвайки, че е спрял. Не можеше да си спомни кога го нави за последен път. Вероятно във вторник сутринта.
Проследи погледа на Лоуис и видя Административния център, който се извисяваше като остров насред паркинг-океан. Ярките слънчеви лъчи се отразяваха от многобройните му прозорци. Огромният покров на смъртта, който го обвиваше само преди секунди, беше изчезнал.
„О, не, съвсем не е. Не се залъгвай, приятел. Точно сега може и да не го виждаш, но си е там.“ Рано е — промълви той и я придърпа още по-близо, когато поривът на вятъра отметна от челото косата й — в която вече имаше повече черни, отколкото бели нишки. — Но скоро ще стане късно.
Тя го разбра и кимна.
— Къде са Ла-лахезис и К-к…
— На някое ниво, където вятърът не ти смразява задника, предполагам. Хайде да намерим вратата и да се махаме от тоя проклет покрив.