Тя се позабави още миг, трепереща и загледана в града, сетне прошепна:
— Какво е направил? Ако не е поставил бомба, какво може да е направил?
— Може да е сложил бомба, а образованите кучета още да не са я открили. Или пък е поставил взрив, който кучетата не са обучени да откриват. Да речем, флакон, пълен с нещо, което Ед е забъркал във ваната. Нали си изкарваше хляба с химия… поне докато напусна работа, за да се цани като психопат на пълен работен ден. Може да се кани да ги издуши като плъхове с някакъв газ.
— Боже, Ралф! — Тя притисна длан към гърдите си и го погледна с разширени, ужасени очи.
— Хайде, Лоуис. Давай да слизаме от проклетия покрив.
Този път тя се съгласи доста охотно. Ралф я поведе към вратата, която се надяваше да е отключена.
— Две хиляди души — почти изстена тя, като стигнаха до вратата. Топката се превъртя и Ралф си отдъхна, но преди да успее да отвори, Лоуис сграбчи китката му с ледени пръсти. На лицето й беше изписана надежда. — А може би ония човечета лъжат, Ралф — сигурно се опитват да постигнат някакви техни цели, които не можем дори да се надяваме да разберем, затова лъжат.
— Не мисля, че могат да лъжат — бавно изрече Ралф. — Ей това е най-лошото, Лоуис — не мисля, че могат. Погледни това — той посочи към Административния център, към черната мембрана, която сега не виждаха, но знаеха, че още е там. Лоуис не пожела да се обърне. Вместо това сложи ледената си ръка върху неговата, отвори вратата и заслиза по стълбите.
2.
Ралф отвори вратата в долния край на стълбището, надзърна в коридора на шестия етаж, увери се, че е празен, и придърпа Лоуис. Тръгнаха към асансьорите, но спряха пред стая, където отстрани на стената пишеше с яркочервени букви: „СЛУЖЕБЕН САЛОН“. Беше същото помещение, което бяха забелязали, докато летяха с Клото и Лахезис към покрива — на стените бяха окачени репродукции на Уинслоу Хоумър, върху котлона се мъдреше йенска каничка, грозното канапе беше на мястото си. В момента тук нямаше никого, но монтираният на стената телевизор работеше и тяхната стара приятелка Лизет Бенсън четеше сутрешните новини. Ралф помнеше деня, когато той, Лоуис и Бил седяха в дневната на Лоуис, хапваха макарони със сирене и гледаха Лизет Бенсън, която съобщаваше за инцидента с хвърлянето на кукли по сградата на „Грижи за жената“. Това се бе случило преди по-малко от месец. Изведнъж си помисли, че Бил Макгавърн никога повече няма да гледа Лизет Бенсън, нито пък ще забравя да заключи входната врата, и го обзе усещането за загуба, пронизващо като ноемврийски вятър. Не можеше да повярва напълно, още не можеше. Как можа Бил да си отиде толкова бързо и безцеремонно? „Направо щеше да се ужаси — каза си. — и то не само защото да получи инфаркт в коридора на болницата щеше да му се стори като проява на лош вкус. Щеше да го приеме и като глупав сценарий.“
Ала беше видял какво се случи с приятеля му, а Лоуис буквално усети как часовникът на смъртта отброява последните секунди на Бил. Това го наведе на мисълта за смъртния покров около Административния център и какво щеше да се случи там, ако не осуетят събранието. Отново тръгна към асансьора, но Лоуис го дръпна да се върне. Гледаше изумена телевизора.
— … ще се почувстват безкрайно облекчени, когато приключи митингът, на който ще говори феминистката и поддръжничката на правото на аборт Сюзън Дей — тъкмо казваше Лизет Бенсън, — това не се отнася само за полицейските служители. Очевидно защитниците на живота, както онези, поддържащи правото на избор, усещат напрежението, предизвикано от заплахата за конфронтация. Джон Къркланд на живо от Административния център в Дери ще ни каже нещо повече.
Бледият, сериозен мъж до Къркланд беше Дан Далтън. Значката на ризата му изобразяваше скалпел, насочен срещу свито в ембрионална поза детенце. Картинката беше обградена с червена окръжност и пресечена с червена диагонална лента. В далечината Ралф видя пет-шест полицейски коли и два телевизионни микробуса, единият от които с надписа „NBC“. Униформен полицай крачеше назад-напред по моравата и водеше две кучета на каишка — хрътка и немска овчарка.
— Точно така. Лизет, намирам се в Административния център, където настроението може да се опише като тревожно и изпълнено с безмълвна решителност. С мен е Дан Далтън, президент на организацията „Приятели на живота“, която се противопоставя с всички сили на речта на госпожа Дей. Господин Далтън, съгласен ли сте с подобно охарактеризиране на ситуацията?
— Че във въздуха витаят тревога и решителност? — попита Далтън. Усмивката му се стори на Ралф хем нервна, хем противна. — Да, може и така да се каже. Тревожим се, че Сюзън Дей, една от най-големите неосъдени престъпнички в тази държава, ще успее да прикрие онова, което се случва в Дери — убийството на дванадесет до четиринадесет безпомощни неродени деца всеки Божи ден.