3.
— Умирам от глад — отбеляза Лоуис, докато Ралф насочи олдсмобила към рампите, които предполагаше, че водят навън… разбира се, ако не пропуснеше табелите с надпис „изход“. — Повярвай, изобщо не преувеличавам.
— И аз — отвърна той. — И като се има предвид, че не сме яли от вторник, това никак не е чудно. Ще закусим някъде на път към „Хай Ридж“.
— Имаме ли време?
— Ще намерим. Всеизвестно е, че гладният воин не може да се сражава.
— Сигурно е така, макар че не се чувствам като воин. Знаеш ли къде…
— Замълчи за миг, Лоуис.
Той спря колата и се заслуша. Изпод капака се чуваше хлопане, което изобщо не му се нравеше. Разбира се, бетонните стени на огромен гараж усилваха звуците, но все пак…
— Ралф? — нервно попита Лоуис. — Не ми казвай, че колата се е повредила. Да не си посмял, чу ли?
— Мисля, че всичко е наред — отвърна той и отново бавно подкара към изхода. — Май съм изгубил връзка със старата Нели, откакто се спомина Карол. Забравил съм какви звуци издава. Какво ме питаше?
— Дали знаеш къде се намира „Хай Ридж“.
Ралф поклати глава.
— Знам само, че е някъде в покрайнините на Нюпорт. Мисля, че пазят местонахождението му в тайна от мъжете. Надявах се да имаш повече информация.
Лоуис поклати глава.
— Никога не ми се е налагало до прибягвам до услугите на подобно заведение, слава Богу. Ще трябва да се обадим на тая Тилбъри. Запознал си се с нея при Хелън, тъй че предлагам да се опиташ да я убедиш. Сигурна съм, че ще ти повярва.
Тя хвърли към Ралф поглед, който му стопли сърцето — „Всеки, който има малко мозък в главата си, би се вслушал в тебе“, казваше той — но старецът поклати глава и промърмори:
— Бас държа, че днес приема телефонни разговори само от Административния център или пък от мястото, където е Сюзън Дей. — Той я стрелна с очи. — Знаеш ли, тая жена проявява невероятна смелост, като идва тук. Или пък е тъпа като галош.
— Сигурно е по малко и от двете. Ако не приема телефонни разговори, как тогава ще се свържем с нея?
— Слушай, през по-голямата част от онова, което Фей би нарекъл „истинския ми живот“, бях пътуващ търговец и се обзалагам, че още мога да бъда изобретателен, ако се наложи. — Спомни си за жената с оранжевата аура на информацията и се ухили. — А може би и убедителен.
— Ралф? — Гласът й беше уплашен.
— Кажи, Лоуис?
— Това много ми прилича на истински живот.
Той я потупа по ръката.
— Зная какво имаш предвид.
4.
От кабинката на платения паркинг надникна познато лице, озарено от позната широка усмивка, разкриваща липсата на пет-шест зъба.
— Еиииийй, Ралф, туй ти ли? Дявол го зел, ако не. Радост! Радост!
— Тригър? — колебливо попита Ралф. — Тригър Вашон?
— Той самият! — Тригър отметна кестенявия перчем от очите си, за да разгледа по-добре Лоуис. — И кое това цвете туканка? Знам отнякъде, да пукна, ако не знам!
— Лоуис Шаси — каза Ралф и измъкна билетчето за паркинг от сенника на колата. — Сигурно познаваше мъжа й, Пол…
— Дявол го зел, точно тъй! — провикна се Тригър. — През семсета или семсе и първа заедно воювахме двамцата съботно-неделно! Не било веднъж да затваряме кръчмата на Нан! Пресвета дево Марийо! И как Пол тия дни, госпожо?
— Господин Шаси почина преди малко повече от две години — отвърна Лоуис.
— О, по дяволите! Съжелявам. Страшен човек беше тоя Пол Шаси. Душа човек. Всички обичаха го. — Тригър изглеждаше толкова разстроен, сякаш му бяха съобщили, че нещастието се е случило днес сутринта.
— Благодаря, господин Вашон. — Лоуис си погледна часовника, сетне извърна очи към Ралф. Стомахът й изкъркори, сякаш да прекрати разговора.
Ралф подаде билета през отворения прозорец и в момента, в който човекът го взе, изведнъж се досети, че по печата ще проличи, че с Лоуис са тук от вторник вечер. Почти шейсет часа.
— Какво стана с химическото чистене, Триг? — припряно попита той.
— Аааа, ония ме исфърлиха. Не ти ли казах? Исфърлиха почти сички. Първо се отчаях, ама после миналия април се фанах тука и… ееей! При сички положения тука много по ми хресва. Имам си телевизорче за като няма много хора, никой не ми пибитка, та да потеглям в секундата, като светне зелено, или па да ме зафърлят там на Продълженеето. Сичките бързат да идат някъде, ама бързат, ти казвам, и що, хич не знам. И знайш ли кво шти кажа, Ралф — проклетият микробус беше по-студен от вещерски цици през зимата. Извинявайте, госпожо.