Лоуис не отвърна. Изучаваше дланите си с голям интерес. Междувременно Ралф проследи с облекчение как Тригър смачква билета и го захвърля в кофата за боклук, без изобщо да поглежда печата с датата и часа. После натисна някакво копче на касовия апарат и на екранчето се появи $0. 00.
— Боже, Триг, толкова мило от твоя страна — обади се Ралф.
— Ееей, дума не става — каза Тригър и тържествено натисна друг бутон, при което бариерата се вдигна. — Радвам се, че те видях. Ееее, ама помниш ли оня път на летището? Божке! По-горещо от ада беше и онея двамата юнаци само дет не се ступаха. После заваля. И даже град имаше. Ти вървя пеш и аз откарах те до вас. И оттогава те виждал само един-два пъти. — Той се вгледа по-внимателно в Ралф. — Ама сега изглеждаш сто пъти хубав, Ралфи, честно слово. Леле, направо не ти давам повече от петдесет и пет. Радост!
— Е, само дето се чувствам малко по-възрастен — отвърна Ралф. — Слушай, Триг, радвам се, че те видях, но трябва да…
— По дяволите — произнесе Тригьр с отнесен поглед. — Имах да ти казвам нещо, Ралф. Поне тъй си мисля. За оня ден. Божке, не съм ли проста стара тиква!
Ралф нетърпеливо изчака още миг, подтикван от любопитството.
— Е, не се тревожи, приятел. Беше толкова отдавна.
— Какво, по дяволите… — питаше се Тригьр. Втренчи се в тавана на малката будка, сякаш отговорът бе написан там.
— Ралф, трябва да вървим — подкани го Лоуис. — И не само заради закуската.
— Да. Права си. — Той пак подкара бавно олдсмобила. — Ако се сетиш, Триг, обади ми се. Номерът ми го има в указателя. Радвам се, че се видяхме.
Тригьр Вашон не обърна внимание на тези думи — всъщност сякаш изобщо не забелязваше Ралф.
— Дали беше нещо, дет сме го видяла? — питаше той тавана. — Или дет сме го направили? Леле Боже!
Продължаваше да седи в будката и да чеше врата си, когато Ралф зави наляво и насочи автомобила по Хоспитъл Драйв към ниското тухлено здание на „Грижи за жената“.
5.
Пред сградата имаше само един човек от охраната, а демонстрантите липсваха. Отсъствието им накара Ралф да си припомни приключенските филми за джунглата, които беше гледал като млад, и особено онзи момент, когато туземците престават да бият тъпаните си, а главният герой — Джон Хол или Франк Бък — се обръща към помощника си и казва, че това хич не му харесва, че е прекалено тихо. Пазачът измъкна папката изпод мишницата си, присви очи по посока на олдсмобила и записа нещо — навярно регистрационния номер. После бавно се запъти към тях по осеяната с листа алея.
В този ранен утринен час паркингът беше почти празен. Ралф спря колата, слезе, заобиколи до другата врата и я отвори като истински кавалер.
— Какво смяташ да правиш? — попита Лоуис, поемайки ръката му на слизане от колата.
— Сигурно ще трябва да приложим някоя хитрост, но не бива да се увличаме. Съгласна ли си?
— Да. — Докато пресичаха, тя нервно приглади предницата на палтото си, после озари човека от охраната с мегаватова усмивка.
— Добро утро, господин полицай.
— Добрутро. — Той си погледна часовника. — Май вътре са само чистачката и администраторката.
— Точно администраторката искаме да видим — отвърна Лоуис и Ралф изумено повдигна вежди. — Леля й Симон помоли да й предадем нещо. Много е важно. Просто кажете, че я търси Лоуис Шаси.
Полицаят се позамисли, сетне кимна към вратата.
— Няма нужда. Можете и сама да й го предадете, госпожо.
Лоуис се усмихна по-ослепително от всякога и рече:
— Ще ни отнеме само две секунди, нали, Нортън?
— По-скоро секунда и половина — съгласи се Ралф.
Като отминаха полицая и доближиха зданието, той се наведе към нея и промърмори:
— Нортън? Боже мили, откъде ти хрумна това тъпо име?
— Изтърсих първото, което ми дойде наум. Сигурно съм си мислела за „Меден месец“ — Ралф и Нортън, не помниш ли?
Две от вратите бяха заключени, но онази в левия край на зданието се оказа отворена и те влязоха през нея. Ралф стисна ръката на Лоуис, тя също стисна неговата. В същия миг усети как се концентрира, как волята и съзнанието му се изострят. Светът сякаш стана по-ярък.
Фоайето беше показно семпло. Плакатите по стените бяха най-вече от ония, дето чуждестранните туристически агенции разпращат по целия свят. Единственото изключение беше плакатът, който висеше отдясно на рецепцията — голяма черно-бяла снимка на млада жена с широка рокля. Тя седеше на високо столче с чаша мартини в ръка. „КОГАТО СИ БРЕМЕННА, НИКОГА НЕ ПИЕШ САМА!“ — пишеше отдолу. По нищо не личеше, че в помещението или помещенията зад тази скромна приемна се правеха аборти по желание на пациентката.