„Е — рече си Ралф, — ти какво очакваш? Реклами? Или фотографии на отстранени зародиши в кофа за смет, окачени сред изгледите от остров Капри и италианските Алпи? Я слез на земята, приятел.“
Отляво една едра жена, прехвърлила четиридесетте, бършеше повърхността на стъклена маса — до нея имаше малка количка с най-различни препарати, четки и парцали. Тя беше обвита от тъмносиня аура, обсипана с черни точки, които се трупаха като чудновати насекоми там, където бяха сърцето и белите й дробове, и гледаше новодошлите с неприкрито подозрение.
Наблизо друга жена ги наблюдаваше внимателно, макар и без подозрителността на чистачката. Ралф я позна — беше я видял по телевизията в деня на демонстрацията с куклите. Племенницата на Симон Кастингуей беше тъмнокоса и изглеждаше страхотно дори в този ранен час. Седеше зад сивото метално бюро, което някак подчертаваше красотата й, обвита от горскозелена аура, която подсказваше отлично здраве. В единия край на бюрото стоеше ваза от оловен кристал, в която бяха натопени есенни цветя.
Тя им се усмихна чаровно, без по нищо да личи, че е познала Лоуис, после посочи към часовника на стената.
— Работното време започва в осем, а и не мисля, че днес ще сме в състояние да ви помогнем. Лекарите ги няма — формално доктор Хамилтън е на смяна, но не вярвам, че ще ви приеме. Много сме заети — това е велик ден за нас.
— Зная — каза Лоуис и отново лекичко стисна ръката на Ралф. Той долови за миг гласа й в съзнанието си; беше съвсем слао — като при лоша презокеанска телефонна връзка — но се чуваше:
[Не мърдай, Ралф. Под бюрото й…]
Сетне му изпрати изображение, което изчезна само миг, след като Ралф го зърна. Подобен род комуникация беше много по-ефективна на другите нива, но онова, което видя, му бе достатъчно. Едната ръка на Барбара Ричардс беше под бюрото, от вътрешната страна на което имаше бяло копче. При най-малкия признак за странно поведение тя щеше да натисне това копче. В резултат щеше да приетите човекът от охраната, последван от повечето полицаи в Дери.
„А мен ме наблюдава още по-недоверчиво, защото съм мъж“ — рече си той.
Лоуис се приближи до рецепцията и в този миг на Ралф му хрумна тревожна мисъл: предвид на общественото настроение в Дери подобна полова дискриминация — несъзнателна, но съвсем действителна — би станала причина тази красива чернокоса жена да пострада, дори да бъде убита. Спомни си думите на Лийдекър, че един от помощниците на Ед бил от женски пол. „Сивкава кожа — беше казал. — много пъпки, очила с такива дебели стъкла, че очите й приличат на пържени яйца.“ Името й бе Сандра някоя си. Та ако тази Сандра се доближи до бюрото на госпожа Ричардс, както Лоуис се приближава сега, и първо отвори чантата си, после заровичка из нея, дали жената с горскозелената аура ще натисне скритото копче на алармата?
— Сигурно не ме помниш, Барбара — тъкмо казваше Лоуис, — защото не сме се виждали, откакто беше в колежа и излизаше с онова момче, Спаркмайер…
— Боже мили, Лени Спаркмайер, от години не съм се сещала за него — каза Барбара и се позасмя смутено. — Но вас ви помня. Казвате се Лоуис Деланси. Играехте покер с леля Симон. Още ли се събирате?
— Шаси, не Деланси. Да, още играем. — Лоуис изглеждаше доволна, че Барбара я помни, и Ралф се надяваше, че няма да забрави защо са тук. Нямаше защо да се тревожи. — Слушай, Барбара, леля ти ми даде бележка за Гретхен Тилбъри. — Тя извади листче от чантата си. — Ще бъдеш ли така добра да й предадеш това?
— Много се съмнявам, че днес ще мога дори да се свържа по телефона с Гретхен — отвърна младата жена. — Заета е като всички нас, дори повече.
— Не се и съмнявам — Закачливият смях на Лоуис прозвуча изумително правдоподобно. — И без това това не е много спешно. Просто нейната племенница е получила пълна стипендия от университета в Ню Хампшър. Забелязала ли сте колко по-настоятелни са хората, когато трябва да се свържат с някого, за да му предадат лоши известия? Не е ли странно?
— Май да — отговори Ричардс и посегна да вземе сгънатото листче. — При всички положения с удоволствие ще предам на Гретхен…
Лоуис я сграбчи за китката. Блесна сива светлина — толкова ярка, че Ралф присви очи, за да не ослепее — и се плъзна по ръката на жената към раменете и шията й. Изви се за миг около главата й като ореол, после изчезна.
„Не, не е изчезнала — рече си Ралф. — Не е изчезнала, а е проникнала вътре.“
— Какво беше това? — подозрително попита чистачката. — Какъв беше тоя трясък?
— От ауспуха на някаква кола — отвърна Ралф.