— Хм. Проклети мъже, мислят, че всичко знаят. Чу ли трясъка, Барби?
— Да — каза Ричардс. Гласът й прозвуча съвсем нормално, а Ралф знаеше, че чистачката не може да види перленосивата мъгла, която струи от очите й. — Мисля, че е прав, но все пак би ли отишла да питаш Питър? Трябва да внимаваме.
— И още как, дявол го взел — отвърна чистачката. Остави настрана флакона с препарата за стъкла, пресече фоайето (пращайки последен смръщен поглед на Ралф, който сякаш казваше: „Абе, дърт си, ама все пак си оставаш мъж и не мога да ти имам доверие“) и излезе.
В мига, в който затвори вратата, Лоуис се наведе над бюрото и промълви:
— Барбара, с приятеля ми трябва да говорим тази сутрин с Гретхен. Лично.
— Няма я тук. В „Хай Ридж“ е.
— Кажи ни как да стигнем дотам.
Погледът на Ричардс се зарея към Ралф. Сивкавите й очни яоълки без зеници му се сториха безкрайно ужасяващи. Сякаш гледаше антична статуя, която някак си бе оживяла. Тъмнозелената й аура също бе избледняла.
„Не — разсъди той. — Просто сивата аура на Лоуис временно я е затъмнила, нищо повече.“
Лоуис светкавично се огледа и проследи погледа на Барбара Ричардс, сетне отново се обърна към нея.
— Да, мъж е, но всичко е наред. Гарантирам ти. Никой от нас не крои нещо лошо на Гретхен Тилбъри, нито пък на жените в „Хай Ридж“, но непременно трябва да говорим с нея, тъй че ни кажи как да стигнем дотам.
Тя отново докосна ръката на Ричардс и към лакътя й отново се плъзна сив блясък.
— Не й прави нищо — каза Ралф.
— Няма, но тя ще трябва да ни каже. — Лоуис се приведе още по-близо. — Къде е? Хайде, Барбара.
— Излизате от Дери по шосе 33 — това е старият път за Нюпорт. След петнадесетина километра отляво ще видите голяма къща от червени тухли. Зад нея има два хамбара. Хващате първата отбивка вляво след…
Чистачката се върна.
— Питър не е чул…
Млъкна внезапно, сякаш не й хареса как Лоуис се е надвесила над бюрото на приятелката й или пък се изплаши от зареяния й поглед.
— Барбара? Добре ли…
— Мълчи — дружелюбно изрече Ралф. — Не им пречи да разговарят.
После хвана ръката на чистачката над лакътя, при което усети мигновен, но мощен изблик на енергия. В миг всички цветове заблестяха още по-ярко. Разбра, че чистачката се казва Рейчъл Андерсън. Била е женена за някакъв човек, който много я биел, но преди осем години изчезнал. Сега тя имаше кучето си и приятелките си от „Грижи за жената“ и това й бе достатъчно.
— О, разбира се — със сънен, замислен глас отвърна Рейчъл Андерсън. — Те разговарят, а Питър каза, че всичко е наред, тъй че може би е най-добре да млъкна.
— Каква прекрасна идея — каза Ралф, все още леко придържайки я над лакътя.
Лоуис се огледа, за да се увери, че Ралф владее положението, после пак се обърна към Барбара Ричардс.
— Свиваме наляво след къщата с двата хамбара. Добре, дотук запомних. После?
— Ще излезете на черен път, който се изкачва по висок хълм — около два километра и половина — и свършва пред бяла селска къща. Това е „Хай Ридж“. Има най-прекрасната гледка…
— Няма съмнение — прекъсна я Лоуис. — Барбара, толкова се радвам, че те видях. Сега с приятеля ми…
— И аз се радвам, Лоуис — отвърна Ричардс с безизразен глас.
— С приятеля ми си тръгваме. Всичко е наред.
— Добре.
— Не е необходимо да запомниш случилото се.
— Съвсем не.
Лоуис се поизвърна, после отново се пресегна и грабна листчето, което беше извадила от чантата си. То беше паднало на бюрото, когато сграбчи жената за китката.
— Защо не продължиш работата си, Рейчъл? — попита Ралф чистачката. Внимателно освободи ръката й, готов веднага да я сграбчи отново, ако тя реши да се съпротивлява.
— Да, май сте прав — отвърна тя с много по-приятелски тон. — Искам да свърша до обед тук, за да мога да ида в „Хай Ридж“ и да им помогна с лозунгите. — Запъти, се към количката си, а Лоуис се присъедини към Ралф. Изглеждаше едновременно удивена и потресена.
— Ще се оправят, нали, Ралф?
— Да, сигурен съм, че ще се оправят. А ти добре ли си? Нали не се каниш да припадаш или нещо такова?
— Добре съм. Запомни ли откъде трябва да минем?
— Разбира се — тя говореше за онова място, където преди бяха овощните градини на Барет. Всяка есен с Каролин ходехме там да берем ябълки и да си купуваме сайдер, докато Барет го продаде в началото на осемдесетте. И като си помислиш само, че това е „Хай Ридж“…
— Остави удивлението за по-късно, Ралф — наистина умирам от глад.
— Добре. Между другото, откъде взе бележката? Какво пишеше на нея?
Тя се поусмихна закачливо и му я подаде. Беше сметката й за електричество за септември.