6.
— Предадохте ли съобщението? — попита ги полицаят, като излязоха от сградата и закрачиха по алеята.
— Да, благодаря — отвърна Лоуис и пак включи мегаватовата усмивка. Въпреки това продължи да върви, силно стискайки ръката на Ралф. Знаеше какво й е — самият той нямаше представа колко дълго ще мълчат двете жени, както им бяха внушили.
— Добре — каза човекът от охраната и ги съпроводи до края на алеята. — Днешният ден ще бъде много, много дълъг. Ще се радвам, когато свърши. Знаете ли колко полицаи ще има тук от пладне до полунощ? Дванадесет. И това е само тук. В Административния център ще има над четиридесет души, като не броим градската полиция.
„И с нищо няма да помогне“ — мислено добави Ралф.
— И за какво? За да може някаква наперена фуста да се прави на много умна. — Той погледна Лоуис, сякаш очакваше да бъде обвинен в сексизъм, но тя отново лъчезарно му се усмихна.
— Надявам се всичко да мине наред при вас, господин полицай — каза Ралф, а после преведе Лоуис през улицата до олдсмобила.
Включи двигателя и старателно направи обратен завой, очаквайки я Барбара Ричардс, я Рейчъл Андерсън, я двете, да се втурнат навън с обезумели очи, посочвайки го. Най-сетне насочи колата в правилната посока и облекчено въздъхна. Лоуис го погледна и кимна с разбиране.
— Мислех, че имам опит да омайвам клиентите — обади се Ралф, но, Бога ми, никога не съм виждал подобно представление.
Лоуис скромно се усмихна и преплете пръсти в скута си.
Тъкмо приближаваха към закрития паркинг на болницата, когато от кабинката изхвръкна Тригьр и заразмахва ръце. Първата мисъл на Ралф беше, че в крайна сметка няма да се измъкнат безнаказано — човекът от охраната е надушил нещо съмнително и е позвънил или се е свързал по радиостанция с Тригьр да ги спре. После забеляза онова, което Тригьр размахваше. Беше стар и много опърпан портфейл. При всяко помахване се отваряше и затваряше като беззъба уста.
— Не се безпокой — промълви Ралф и намали скоростта. — Не зная какво иска, но съм почти сигурен, че няма проблем. Поне засега.
— Пет пари не давам какво иска. Аз искам единствено да се махаме оттук и да хапнем нещо. Ако започне да ти показва риболовните си снимки, Ралф, аз ще настъпя газта.
— Така да бъде — каза Ралф, знаейки прекрасно, че Тригьр няма да му показва никакви снимки. Още не всичко му беше ясно, но в едно бе убеден — нищо не се случваше току-тъй. Вече не. Това беше отмъщаваща Цел. Спря до Тригьр и натисна копчето за стъклото, което се смъкна, скимтейки недоволно.
— Еииий, Ралф! — извика Тригьр — Мислех, съм те изпуснал!
— Какво има, Триг? Бързаме…
— А-ха, добре, ще ви взема няма и секунда. Ей го тук, в портмонето ми, Ралф. Божке, тук си пазя всичките хартийки и нищо не се губи.
Разтвори стария портфейл и Ралф видя няколко смачкани банкноти, отделения за снимки (и да пукне, ако на една от тях не мерна Тригьр с огромен костур в ръка) и поне над четиридесет визитки, повечето от които смачкани. Тригьр ги запрехвърля с бързината на опитен банков касиер, който брои банкноти.
— Ей Боже, никога не ги фърлям тия работи. Страшни са да си записва човек по тях, по-добре от тефтер. Само секунда… една секундичка, ох, дяволско нещо, къде ще да си?
Лоуис изгледа Ралф нетърпеливо, тревожно и посочи улицата. Той не обърна внимание нито на жеста, нито па погледа. Нещо странно го пробождаше в гърдите. Спомни си как посяга с показалец и рисува нещо върху замъгленото предно стъкло на микробуса на Триг преди петнадесет месеца.
— Ралф, помниш ли шала, дето носеше Ед оня ден? Бял, с червени драскулки по него?
— Да, спомням си. — „Лизач — бе казал Ед на едрия човек. — Чукал си майка си, после си я лизал.“ Да, помнеше шала — разбира се, че го помнеше. Само че червените драскулки не бяха декоративна шарка, а идеограма или идеограми. Стомахът го сви при мисълта, че Тригьр може да престане да ровичка из визитките си. Подозираше за какво става дума. Всъщност знаеше.
— Беше ли във войната, Ралф? — попита Тригьр. — В голямата? Номер две?
— В известен смисъл. Изпратиха ме в Тексас. В началото на четирийсет и пета прелетях океана, но през цялото време бях в тила.
Тригьр кимна.
— Значи бил си в Европа. В Тихия океан и без това нямаше никакъв тил, поне накрая.
— В Англия — продължи Ралф. — После в Германия.
Онзи продължаваше да кима доволно.
— Ако си бил в Тихия, щеш да знаеш, че онова на шала не на китайски.
— На японски беше, нали? Нали, Триг?
Тригьр кимна. В едната си ръка държеше картичката, която най-сетне беше измъкнал от портфейла си. На гърба й Ралф видя подобие на двойния символ, който бяха видели върху шала на Ед — двойният символ, който той самият беше нарисувал на замъгленото стъкло на микробуса.