— За какво говорите? — попита Лоуис, но вече не нетърпеливо, а уплашено.
— Трябваше да се досетя още тогава. — Ралф дочу собствения си ужасен глас. — Трябваше да се досетя още тогава.
— Какво да си се досетил? — Лоуис сграбчи ръката му и го разтърси. — Какво да си се досетил?
Той не отвърна. Сякаш насън протегна ръка и взе картичката. Тригьр Вашон вече не се усмихваше, а тъмните му очи бяха втренчени в Ралф със сериозна загриженост.
— Прерисувах го, преди да се стопило от стъклото — каза той, — щото знаех, че съм го виждал и преди, а докат се прибера вкъщи оная вечер, се сетих и къде. Големият ми брат, Марсел, прес последната година от войната се би в Тихия океан. Едно от нещата, които донесе, кат се върна, беше шал със същите такива драсканици, също такива червени. Питах го, просто да съм сигурен, и той го написа на тая картичка. — Тригьр посочи визитката. — Мислех да ти кажа веднага, щом те видя пак, ама бях забравил, та чак днеска се сетих. Радвам се, че най-после се сетих, ма като те гледам сега, май най-добре да не се бях сещал.
— Не, няма нищо.
Лоуис взе визитката.
— Какво е това? Какво означава?
— После ще ти кажа. — Ралф посегна към скоростния лост. Сърцето му тежеше като камък в гърдите. Лоуис се взираше в символите на гърба на картичката и Ралф успя да види предната страна. Там пишеше „Р. Х. ФОСТЪР, УЕЛС & ДРАЙ-УЕЛС“. Отдолу по-големият брат на Тригьр беше изрисувал с черни печатни букви една-единствена дума.
КАМИКАДЗЕ.
ТРЕТА ЧАСТ
ПУРПУРНИЯТ КРАЛ
„Ние сме старци
и всеки от нас пази сгъваем бръснач.“
ДВАДЕСЕТА ГЛАВА
1.
Докато пътуваха по Хоспитал Драйв, размениха едва няколко думи, и то набързо.
— Ралф?
Той й хвърли бегъл поглед и отново се вгледа в улицата. Тракането под капака отново се беше появило, но Лоуис все още не го беше споменала. Надяваше се, че сега не се кани да му каже точно това.
— Мисля, че знам къде е Ед. Още докато се намирахме на покрива, бях почти сигурна, че знам какво представлява разнебитената постройка, дето ни я показаха.
— Какво е? И къде се намира?
— Гараж за самолети. Не, не гараж… Сетих се — хангар.
— Боже мили — възкликна Ралф. — Сградата на въздушната брегова охрана на Бар Харбър Роуд, нали?
Лоуис кимна.
— Предлагат чартърни полети, разходки със самолет над морето, такива работи. Една събота, когато бяхме излезли да се разходим с колата, господин Шаси влезе и попита човека, дето работи там, колко ще иска за едно кръгче над островите. Човекът каза, че струвало четирийсет долара — много повече от онова, което можехме да си позволим за подобно нещо, и през лятото навярно изобщо нямаше да намали таксата, но беше едва април, та господин Шаси успя да го склони да вземе само двайсет. Струваше ми се, че и това е прекалено много за обиколка, която няма да продължи и час, по се радвам, че тогава се решихме. Страшничко беше, ала много красиво.
— Като аурите.
— Да, като… — Гласът й секна. Ралф я погледна и видя, че по пълничките й страни се стичат сълзи. — … като аурите.
— Не плачи, Лоуис.
Тя извади хартиена кърпичка от чантата си и изтри очи.
— Не мога. Онази японска дума на картичката означава „камикадзе“, нали, Ралф? Божествен вятър. — Тя замълча, а устните й трепереха. — Пилот-самоубиец.
Ралф кимна. Стискаше волана с всичка сила.
— Да. Точно това означава. Пилот-самоубиец.
2.
Шосе № 33 — известно в града като Нюпорт Авеню — минаваше на четири пресечки от Харис Авеню, но Ралф нямаше абсолютно никакво намерение да сложи край на „поста“ им точно в този квартал. Причината беше съвсем елементарна — имаше опасност да ги види някой от старите им приятели, а сега изглеждаха поне с двадесет години по-млади, отколкото в понеделник.
Дали някой от тези стари приятели вече е съобщил в полицията, че са изчезнали безследно? Ралф допускаше, че е възможно, но смяташе, че има известно основание да се надява, че с Лоуис още не са станали обект на кой знае какво внимание и загриженост, поне що се отнася до кръга на по-близките познати — сигурно Фей и останалите, които прекарваха по-голяма част от времето си на ливадата за пикник до Продължението, са прекалено възбудени от новината за смъртта не на един, а на двама от колегите старчета, за да се замислят къде ли се е дянал Ралф Робъртс.