„Сигурно Бил и Джими вече са погребани“ — каза си той.
— Моля те, Ралф, ако имаме време за закуска, намери колкото се може по-скоро някое заведение — толкова съм гладна, че мога да изям цял кон, и то неодран!
Вече се бяха отдалечили почти на два километра от болницата — достатъчно, за да се чувства Ралф спокоен — когато пред тях изникна ресторантчето „Дери Дайнър“. Даде мигач и докато завиваше към паркинга, си даде сметка, че не е идвал тук, откакто се разболя Карол… поне година, а може би повече.
— Пристигнахме — обърна се към Лоуис. — Не просто ще ядем, а ще се натъпчем до пръсване. Възможно е това да е първото и последното ни хранене за днес.
Тя се ухили като ученичка.
— Аз съм шампионка в областта на храненето. — Тя се поразмърда на седалката. — Освен това трябва да се отбия на едно място.
Ралф кимна. От вторник насам не бяха хапвали нито залък и не бяха посещавали тоалетна. Лоуис може да се отбие — той лично смяташе да отиде в мъжката тоалетна и да уринира поне половин час.
— Хайде — подкани я той, изключи двигателя и тревожният шум под капака утихна. — Първо тоалетната, а угощението после.
Докато вървяха към входа, тя му каза (с тон, който се стори на Ралф престорено небрежен), че не вярва Мина или Симон да са се обадили в полицията, поне засега. Ралф извърна глава да я попита защо и се удиви и развесели от поруменелите й като рози страни.
— И двете знаят, че си те харесвам от години.
— Шегуваш ли се?
— Разбира се, че не — отвърна тя пообидена. — Каролин също знаеше. На някои жени сигурно нямаше да им е много приятно, но тя знаеше колко е безобидно. Колко безобидна съм аз. Съпругата ти беше истинско съкровище, Ралф.
— Така е.
— Приятелките ми сигурно са предположили, че сме… нали се досещаш…
— Че тайничко сме се измъкнали и сме заминали ли?
Тя се разсмя.
— Нещо такова.
— А би ли искала да се измъкнем тайничко и да заминем, Лоуис?
Тя се повдигна на пръсти и го гризна по ухото.
— Ако оцелеем след всичко това, само ми предложи, и ще видиш.
Преди да отвори вратата, Ралф я целуна в ъгълчето на устата.
— В никакъв случай няма да пропусна, госпожо.
Запътиха се към тоалетните, а като излязоха, Лоуис изглеждаше едновременно замислена и поразстроена. След миг промълви:
— Не мога да повярвам, че това съм аз. Искам да кажа, прекарах поне две минути пред огледалото, но още не мога да повярвам. Бръчиците около очите ми са изчезнали до една, Ралф… а косата ми… — Тя вдигна към него тъмните си очи, изпълнени с блясък и почуда. — А ти! Боже мой, не знам дали и на четирийсет си изглеждал толкова добре.
— Не, но трябваше да ме видиш, когато бях на трийсет. Бях истински звяр.
Тя се разкиска.
— Хайде, глупчо, давай да поемем някоя и друга калория.
3.
— Лоуис?
Тя вдигна поглед от менюто.
— Като бях в тоалетната, се помъчих да накарам аурите да се върнат. Този път не успях.
— А как ти хрумна за тях?
Той сви рамене — не му се искаше да споделя за внезапно обзелата го параноя, докато стоеше пред мивката в малката тоалетна, миеше си ръцете и оглеждаше странно младото си лице в изпръсканото с вода огледало. Изведнъж му хрумна, че не е сам. И още по-лошо, че може Лоуис да не е сама в дамската тоалетна зад съседната врата. Може би Атропос тъкмо се промъква зад нея, съвсем незабелязано, на ушите му проблясват диамантените обеци… стиска ръждясалия скалпел…
После на мястото на обеците на Лоуис и на сламената шапка на Бил в съзнанието му изплува детското въженце, на което скачаше Атропос, когато го видя за първи път
(„едно, две, три, гъската вино пи“)
в празния двор между пекарната и солариума; въженцето, което е било най-ценното притежание на едно момиченце, което, докато играели на гоненица вкъщи, се препънало, паднало от прозореца на втория етаж и си счупило врата („каква ужасна случка, та целият живот е бил пред нея; ако има Бог, защо Той позволява да се случват такива, неща“, и така нататък, и така нататък).
Беше си казал, че трябва веднага да престане, че положението е достатъчно сложно и без да се отдава на зловещи фантазии как Атропос прерязва връвчицата на Лоуис, но това не му помогна много… най-вече защото знаеше, че Атропос може наистина да е тук, в ресторанта, и че може да направи с тях всичко, каквото си поиска. Абсолютно всичко. Лоуис се пресегна през масата и докосна ръката му.
— Не се тревожи. Цветовете ще се върнат. Винаги се връщат.
— Надявам се.
Той също си взе меню, разтвори го и прегледа какво се предлага за закуска. Първоначалното му впечатление беше, че иска да поръча от всичко.
— Когато си видял Ед за пръв път да се държи като умопобъркан, той тъкмо е излизал от летището — обади се Лоуис. — Сега вече знаем защо. Взимал е уроци по пилотиране, нали така?