— Не — тихичко отвърна Лоуис. Ралф остави чашата.
— Хич не ме е грижа какво точно се кани да прави.
— А какво те интересува?
Сервитьорката им донесе току-що сварено кафе и от аромата му нервите на Ралф сякаш блеснаха като неон. С Лоуис побързаха да вземат чашите и жадно отпиха в мига, в който жената се обърна. Кафето беше силно и толкова горещо, че опари устните на Ралф, но му се стори божествено. Изпи на един дъх половината, а в стомаха му се образува топло местенце, сякаш бе глътнал жив въглен. Лоуис го гледаше сериозно над ръба на чашата си.
— Интересувам се — рече й той — за нас. Казваш, че Атропос превърнал Ед в управляема ракета. Пилотите-камикадзе през Втората световна война са били точно това. Хитлер си е имал V-2, а Хирохито — Божествен вятър. Притеснява ме, че Клото и Лахезис направиха същото с нас. Заредени сме с особени сили и сме програмирани да отпътуваме за „Хай Ридж“ с олдсмобила и да спрем Сюзан Дей. Питам се защо е необходимо това.
— Но ние знаем защо — запротестира тя. — Ако не се намесим довечера по време на речта на тази жена Ед Дипно ще извърши самоуоийство и ще отнеме живота на две хиляди души.
— Добре, ще направим всичко възможно, за да го спрем — не се притеснявай, Лоуис. — Той допи кафето и усети, че е гладен като вълк. — Не мога да бездействам, като знам, че Ед ще убие толкова много хора — все едно да не се помръдна, ако някой запрати бейзболна топка към главата ми. Безпокоя се, че не успях да прочета всички условия в договора. — Той се позамисли. — Направо съм вбесен.
— За какво говориш?
— За това, че ни баламосват като мухльовци. Знаем защо ще се опитаме да попречим на Сюзан Дей — не можем да допуснем някакъв ненормален да убие хиляди невинни хора. Но не знаем защо искат ние да го направим. Точно това ме плаши.
— Имаме възможност да спасим живота на две хиляди души. Нима искаш да кажеш, че този аргумент е достатъчен за нас, но не и за плешивите докторчета?
— Точно така. Не мисля, че тия приятели се впечатляват много от цифри — очистват ни не с десетки и стотици хиляди, а с милиони. Освен това са свикнали да наблюдават как Случайността и Целта си разменят ролите.
— Бедствия като пожара в дискотеката „Коконът Гроув“ — каза Лоуис. — Или пък наводнението тук, в Дери, преди осем години.
— Да, но дори и такива трагедии са дребна работа в сравнение с онова, което може да се случи и се случва по света всяка година. Наводнението в Дери през осемдесет и пета отне живота на двеста и двадесет души, миналата пролет в Пакистан имаше наводнение, което взе три хиляди и петстотин жертви, а пък при последното голямо земетресение в Турция загинаха четири хиляди човека. Какво ще кажеш за аварията в ядрения реактор в Русия? Четох някъде, че жертвите били най-малко седемдесет хиляди. Това са много сламени шапки, въженца за скачане и безброй… безброй очила, Лоуис. — Ужаси се колко близо беше да каже „обеци“.
— Недей — каза тя и потръпна.
— И на мен ми е неприятно да мисля за тези неща, но трябва да мислим за тях дори само защото ония двамата толкова много се стараеха да ни попречат да го сторим. Разбираш ли накъде бия? Трябва да разбираш. Големите трагедии винаги са били предизвикани от Случайността — каква е разликата този път?
— Не зная, но е било достатъчно важно за тях, за да ни натоварят с тази специална задача, а това, струва ми се, е доста голяма крачка.
Ралф кимна. Вече усещаше как кофеинът започва да му действа, очите му се ококориха, а пръстите му лекичко се разтрепериха.
— Сигурен съм, че е така. Да се върнем на случката на покрива на болницата. Чувала ли си някога други двама типове да обясняват толкова дълго, без всъщност да казват нищо?
— Не разбирам накъде биеш — каза Лоуис, но изражението й подсказваше, че не иска да разбере.
— Онова, което имам предвид, е свързано с едно основно предположение — навярно те не могат да лъжат. Да предположим, че е така. Ако знаеш нещо, което не искаш да кажеш, но не можеш да лъжеш, какво ще направиш?
— Ще се постарая да заобиколя опасната тема. Или опасните теми.
— Бинго. А те не правеха ли точно това?
— Ами, може би заобикаляха нещо, но ми се струва, че до голяма степен разговора водеше ти, Ралф. Всъщност дори се впечатлих от многото въпроси, които зададе. Непрекъснато се питах дали това действително се случва.
— Така е, но…
Той замълча, питайки се как точно да обясни концепцията си, която му се струваше едновременно сложна и елементарна. Отново се опита да предизвика познатото примигване, знаейки, че ако успее да проникне в съзнанието й, ще й покаже кристално ясно изображение. Ала така и не успя, което го накара ядно да потропва с пръсти по масата.