— Бях не по-малко удивен от теб — рече най-сетне. — Но ако съм реагирал чрез задаване на въпроси, то е, защото мъжете — поне тези от моето поколение — са научени, че е проява на лош вкус да изразяваш гласно смайването си. Да ахкат жените, когато си избират рокли.
— Сексист.
Произнесе го с усмивка, но Ралф не се засмя. Спомни си Барби Ричардс. Ако бе направил крачка към нея, тя със сигурност щеше да натисне бутона на алармата под бюрото си, но на Лоуис позволи да се доближи, защото беше надъхаиа с идеите, че всички жени по земята са сестри.
— Да — тихо отвърна той, — сексист съм, старомоден съм и това понякога ми създава проблеми.
— Ралф, не исках да…
— Знам какво искаше и всичко е наред. Опитвам се да ти обясня, че се удивих… че бях не по-малко потресен… от теб. Задавах въпроси, но какво от това? Бяха ли умни въпроси? Бяха ли полезни?
— Май не.
— Отначало като че ли не започнах толкова лошо. Доколкото си спомням, първото, което ги попитах, когато най-после се добрахме до покрива, беше кои са и какво искат. Те се изплъзнаха от тези въпроси с разни философски дрънканици, но, струва ми се, доста се затрудниха. После ни наговориха какво ли не за Случайността и за Целта — беше безкрайно интересно, но едва ли би ни послужило да убедим Гретхен Тилбъри да отмени речта на Сюзан Дей. Дявол да го вземе, много по-добре щяхме да направим — и щяхме да спестим време — ако бяхме изкопчили от тях как се стига до „Хай Ридж“, вместо да ходим да питаме племенницата на Симон.
Лоуис го погледна стреснато.
— Май имаш право, нали?
— А-ха. Докато си говорехме, времето си летеше, както се случва, като се изкачиш няколко нива по-високо. А докторчетата си стояха най-безучастно. Бяха режисирали всичко така, че като свършат да ни съобщават онова, което трябваше да знаем, да не остане време за въпросите, на които не искат да отговорят. Навярно искаха да ни убедят, че ще извършим общественополезно дело, че целта е да се спасят всичките тези хора, но докторчетата могат просто ей така да го кажат… защото…
— Защото би било лъжа, а те може би не са способни да лъжат.
— Точно така.
— Тогава какво точно искат, Ралф?
Той поклати глава.
— Нямам представа, Лоуис. Абсолютно никаква.
Тя допи своето кафе, внимателно постави чашата върху чинийката, загледа се за миг във върховете на пръстите си, после вдигна поглед към него. Красотата й отново го порази.
— Бяха добри същества — промълви Лоуис. — Добри са. Почувствах го много силно. А ти?
— Да — почти неохотно се съгласи той. Разбира се, че го беше почувствал. Бяха всичко онова, което Атропос не беше.
— И независимо от всичко ще се опиташ да спреш Ед, така ли?
— Да — още по-неохотно отвърна Ралф.
— Тогава останалото не те интересува — спокойно заключи тя и го погледна право в очите. — То само заема излишно място в съзнанието ти. Създава излишна бъркотия.
Ралф знаеше, че е права, но се съмняваше, че може да се примири с горчивата истина. Сигурно трябва да доживееш седемдесет, за да осъзнаеш колко е трудно да надмогнеш възпитанието си. Беше човек, обучаван да бъде истински мъж още преди Адолф Хитлер да дойде на власт, и беше от поколението, дето на времето слушаше Х. В. Калтенборн и Андрюс Систърс — поколение мъже, които си падаха по коктейлите на лунна светлина и бяха готови да извървят два километра, за да си купят цигари „Кемъл“. Тези мъже почти не се вълнуваха от проблема кой работи в полза на доброто и кой — в полза на злото; важното бе да не позволяваш на всесилните да те минат. Да не се оставяш да те водят за носа. „Нима? — иронично попита Каролин. — Възхитена съм от умозаключенията ти. Само че ще ти открия една малка тайна, Ралф — това са глупости. Били са глупости още преди Глен Милър да излезе от мода, продължават да са глупости и сега. Идеята, не човек трябва да изпълни дълга си… все още е валидна, дори в наши дни. Запомни, че обратният път до рая е дълъг, миличък.“
Да. Пътят до рая действително бе много, много дълъг.
— Защо се усмихваш, Ралф?
Келнерката се появи с огромен поднос с ястия и му спести необходимостта да отговори. Едва сега забеляза, че на престилката й е закачена значка с надпис „ЖИВОТЪТ НЕ Е ИЗБОР“.
— Ще отидете ли на събранието довечера? — попита я Ралф.
— Там съм — отвърна тя и остави подноса на съседната маса, за си освободи ръцете. — Ще нося плакат и ще демонстрирам пред сградата.
— От „Приятелите на живота“ ли сте? — попита я Лоуис.
— А жива ли съм? — беше отговорът.
— Да, със сигурност изглеждате жива.
— Е, тогава автоматично ставам приятел на живота. Да убиеш създание, което един ден може да напише велико стихотворение или да измисли лекарство против СПИН или рак, за мене си е чисто и просто грешно. Та значи ще нося моя плакат и ше се постарая всички феминистки, които подкрепят Норма Камали, както и комунистките хубавичко да видят, че на него пише „УБИЙСТВО“. Те мразят тая дума. Забранено е да се използва по коктейлите и разните там благотворителни балове. Искате ли кетчуп, приятели?