— Не — каза Ралф.
Не можеше да откъсне очи от жената. Около нея бе започнало да се разстила бледозелено сияние — то като че ли изтичаше от порите на кожата й. Аурите се връщаха.
— Да не би да ми е пораснала втора глава или кво? — попита сервитьорката. Пусна балонче с дъвката и я премести с език.
— Зяпнал ви бях, нали? — попита Ралф и усети как се изчервява. — Извинете.
Тя сви едрите си рамене, с което предизвика лениво, удивително раздвижване в горната част на аурата си.
— Да ви кажа, гледам много-много да не се отплесвам с тия работи. Повечето време си върша работата и си държа устата затворена. Но не се и отказвам. Знаете ли откога марширувам около оная тухлена кланица, в горещи дни, когато задникът ти почва да се пържи, и в студени нощи, когато можеш да си замръзнеш като нищо?
Ралф и Лоуис поклатиха глави.
— От осемдесет и четвърта. Цели девет години. И знаете ли кое най ме дразни в защитниците на избора?
— Кое? — тихо попита Лоуис.
— Че това са същите ония, дето искат да се забранят оръжията, та хората да не се изтрепват; същите, дето казват, че газовите камери и електрическият стол са противоконституционни, защото са жестоко и необичайно наказание. Говорят такива работи, после отиват и подкрепят разни закони, позволяващи на докторите — на докторите! — да пъхат в утробите на жените вакуумни тръби и да разкъсват неродените им синове и дъщери на парченца. Ей това най ме вбесява.
Сервитьорката изрече всичко това (Ралф имаше чувството, че много пъти е държала подобна реч), без да повишава тон и без да дава ни най-малки външни признаци на гняв. Той я слушаше с половин ухо — по-голямата част от вниманието му беше съсредоточено върху бледозелената аура, която я обгръщаше. Всъщност не цялата беше бледозелена. В долната й част едно жълтеникавочерно петно се въртеше бавно като мръсно колело на каруца.
„Черният дроб — рече си Ралф. — Черният й дроб не е наред.“
— Нали не желаете наистина на Сюзан Дей да й се случи нещо лошо? — попита Лоуис, втренчила в келнерката тревожен поглед. — Изглеждате много симпатична и съм сигурна, че не таите кръвожадни мисли.
Жената въздъхна, при което от ноздрите й излязоха две струйки зелена мъгла.
— Не съм толкова симпатична, миличка. Повярвай ми, че ако Бог й направи нещо, първа ще извикам: „Да бъде волята Ти!“ Но ако някой откачен реши да я убие, това е друго нещо. Такива работи говорят лошо за нас, поставят ни на едно ниво с хората, които се опитваме да спрем. Лудите обаче са на друго мнение. Те са жокерите в колодата.
— Точно така — съгласи се Ралф.
— Май наистина не искам на оная жена да й се случи нещо лошо — продължи сервитьорката, — ама се страхувам, че наистина може да стане нещо. Обаче ако питате мен, вината си е само нейна. Пъха се между шамарите… а жените, дето се пъхат между шамарите, няма защо да се правят на много изненадани, че са отнесли някой и друг шамар.
5.
След дългата лекция Ралф вече не беше много сигурен дали ще хапне дори залък, но се оказа, че апетитът му не е повлиян от възгледите на келнерката за аборта и Сюзан Дей. Аурите му помагаха — храната никога не му се бе струвала по-вкусна, дори когато беше юноша и ядеше по пет-шест пъти на ден, стига да имаше възможност.
Лоуис не изоставаше, поне до някое време. Най-после отмести чинията с остатъците от пържените си картофи и последните две парченца бекон. Ралф продължи да се храни като маратонец, навлязъл в последната отсечка. Набоде парчето наденичка, натъпка я в устата си, преглътна и се отпусна на стола с дълбока въздишка.
— Аурата ти потъмня, Ралф. Но не зная дали това означава, че най-после си се нахранил като хората, или пък че ще умреш от неправилно храносмилане.
— Сигурно и двете. Пак ги виждаш, нали?
Тя кимна.
— Знаеш ли какво? В момента най-много ми се иска да подремна.
Сега, след като се беше стоплил и нахранил, безсънните пощи от последните четири месеца даваха своето отражение. Имаше чувството, че носи на плещите си огромен товар, а клепачите му тежаха, сякаш бяха намазани с цимент.
— Мисля, че това не е най-подходящият момент — тревожно каза Лоуис.
— Права си — съгласи се Ралф.