Тя понечи да повика сервитьорката и да поиска сметката, после отпусна ръка.
— Какво ще кажеш да се обадим на твоя приятел, полицая? Лийдекър, нали така се казваше? Дали ще се съгласи да ни помогне?
Ралф обмисли идеята внимателно, доколкото му позволяваше размътеното му съзнание, после неохотно поклати глава.
— Не бих рискувал. Какво ще му кажем, за да ни повярва и да не ни изпрати в лудницата? А това е само едната страна на проблема. Ако и той се намеси… но допусне грешка… положението може да се влоши още повече.
— Добре. — Лоуис махна на келнерката. — Ще караме със свалени стъкла на олдсмобила и ще спрем в „Дънкин Донатс“ да пием по едно кафе. Аз черпя.
Ралф се усмихна. Съзнаваше, че усмивката му е почти идиотска, че се хили като някой пияница.
— Да, госпожо.
Когато келнерката донесе сметката и я остави на масата, той забеляза, че значката вече я няма на престилката й.
— Слушайте — обърна се тя към него с такава настойчивост, която му се видя едва ли не болезнено трогателна, — съжалявам, ако съм ви засегнала. Дойдохте тук да закусвате, а не да слушате лекция.
— Не сте ни обидила — успокои я Ралф. Погледна към Лоуис, която кимаше в знак на съгласие.
Келнерката се поусмихна. — Много благодаря, че го казвате, но въпреки това ви се понатрапих. Друг път не бих го направила, ама днес следобед и ние имаме събрание и ще представям госпожа Далтън. Казаха ми, че разполагам с три минути — предполагам, че ви отнех горе-долу толкова.
— Точно така — каза Лоуис и я потупа поръката. — Наистина.
Този път усмивката на келнерката беше по-топла и по-истинска, но в мига, в който се обърна, приятното изражение на лицето на Лоуис се стопи. Тя гледаше жълтеникавочерното петно точно над десния хълбок на жената.
Ралф извади химикалката, която винаги носеше в джоба на сакото си, измъкна подложката под чинията си, обърна я и бързо започна да пише на гърба. Като свърши, извади портфейла си и пъхна една петдоларова банкнота под онова, което беше написал. Като дойде за бакшиша, сервитьорката положително ще открие бележката.
Взе сметката и я размаха пред Лоуис.
— Това е първата ни истинска среща, а май всеки сам ще си плаща. Ако й оставя петте долара, пак не ми достигат три. Моля те, само не ми казвай, че нямаш нито цент.
— Кой, аз, кралицата на покера от Лъдлоу Грейндж? Не ставай глупав, миличък.
Тя измъкна купчина омачкани банкноти от чантата си. Докато ровичкаше из тях за подходящата, Лоуис прочете какво бе написал на подложката:
„Госпожо:
Черният ви дроб не е наред и трябва веднага да се консултирате с лекаря си. Горещо ви препоръчвам довечера да не отивате в Административния център.“
— Глупаво е, знам — каза Ралф. Тя го целуна по връхчето на носа.
— Никога не е глупаво да се опитваш да помогнеш някому.
— Права си. Само че тя няма да повярва. Ще реши, че сме се раздразнили от значката и речта, дето дръпна. Че това, което съм написал, е просто чудачески начин да й го върнем.
— Сигурно можем да я убедим по друг начин.
Лоуис се втренчи в келнерката — тя стоеше до шубера към кухнята, пиеше кафе и разговаряше с готвача. През това време синьо-сивата й аура потъмня и се сви, превръщайки се в нещо като защитна капсула.
Не знаеше какво точно става… но го усещаше. Косъмчетата по врата му настръхнаха. „Лоуис се зарежда — помисли си той, — включва всички шалтери, задвижва турбините, и то за сметка на жена, която не е виждала никога през живота си, а вероятно няма и да види.“
След миг и сервитьорката го усети. Извърна се и ги погледна, сякаш я бяха извикали по име. Лоуис й се усмихна и помаха за поздрав, но като се обърна към Ралф, гласът й трепереше от напрежение.
— Почти… почти го узнах.
— Какво?
— Не зная. Онова, дето ми трябва. Ще дойде само след миг. Името й е Зоуи с „у“. Иди да платиш сметката. Отвлечи й вниманието. Постарай се да не гледа към мен, защото ме затруднява.
Той се подчини, макар че Зоуи непрекъснато се опитваше да надникне над рамото му към Лоуис. Първия път като вкара сметката в касовия апарат, сервитьорката я изкара $234, 20. Нетърпеливо натисна един бутон да изтрие написаното, а като вдигна очи към Ралф, беше пребледняла и изглеждаше разстроена.
— Какво й става на жена ви? — попита тя Ралф. — Извиних се, нали така? Тогава защо продължава да ме фиксира?
Ралф знаеше, че Зоуи не вижда Лоуис, защото той през цялото време се опитваше да застане така, че да се намира между двете, но знаеше, че Лоуис наистина я фиксира.
Опита се да се усмихне.
— Не зная какво…
Сервитьорката подскочи и раздразнено стрелна готвача с очи.
— Стига си блъскал тия тенджери! — кресна тя, въпреки че от кухнята долиташе единствено музиката от радиото. После отново се втренчи в Ралф. — Божичко, там отзад е като във Виетнам. Та ако може да кажете на жена си, че не е възпитано да…