— Да зяпа? Тя не зяпа. Наистина. — Ралф се отмести. Лоуис бе отишла до вратата и гледаше навън към улицата, обърнала гръб към тях. — Виждате ли?
Зоуи помълча няколко секунди, без да отделя поглед от Лоуис. Най-сетне пак се обърна към Ралф.
— Наистина. Виждам и сама. Така, а защо сега просто не си тръгнете?
— Разбира се — нали не ни се сърдите?
— Ами… не — каза Зоуи, но не го погледна.
Като отиде при Лоуис, видя, че аурата й си е възвърнала предишния вид, но е станала много по-ярка.
— Още ли се чувстваш уморена? — тихичко попита той.
— Не. В интерес на истината чувствам се прекрасно. Да вървим.
Той понечи да отвори вратата, но после се отказа.
— Взе ли химикалката ми?
— О, Боже, не съм — сигурно още е на масата. Ралф се върна да я вземе. Под неговата бележка Лоуис бе добавила с нанизани като мъниста правописни букви послепис:
„През 1989 сте родили бебе и сте го дали за осиновяване в Сейнт Ан, Провидънс, Роуд Айлънд. Идете на лекар, преди да е станало твърде късно. Зоуи. Не се шегуваме. Това не някакъв номер.“
— Майчице — каза Ралф, като се върна при нея. — та това ще я изплаши до смърт.
— Пет пари не давам, стига да отиде на лекар, преди да станало твърде късно.
Ралф кимна и двамата излязоха.
6.
— Тия работи за детето й — като проникна в аурата й ли ги разбра? — попита Ралф, докато пресичаха паркинга.
Лоуис кимна. Отвън цялата източна част на Дери беше огряна от ярка, разноцветна като калейдоскоп светлина. Тайнственото сияние се връщаше, но този път беше много по-силно отпреди — тайнствена светлина, която спираловидно се извива все по-нагоре, Ралф протегна ръка и докосна капака на колата си. Изпита чувството, че дъвче лепкав лакрицов бонбон против кашлица.
— Не мисля, че взех кой знае колко от нейната… от нейната енергия — рече Лоуис, — но все едно я погълнах цялата.
Ралф си припомни какво бе прочел наскоро в едно научно списание.
— Ако всяка клетка от тялото ни съдържа цялата информация за това как сме устроени, защо пък всяка частица от аурата да не съдържа цялата информация за това какво сме?
— Не звучи много научно.
— Май не.
Тя лекичко стисна ръката му и се усмихна.
— Но пък звучи вярно.
Той също се ухили в отговор.
— И ти имаш нужда от същото — продължи Лоуис. — Мисля си, че постъпваме нередно — все едно крадем — но ако не вземеш, мисля, че скоро ще останеш съвсем без сили.
— Ще го направя при първа възможност. Но в момента единственото, което искам, е да се доберем до „Хай Ридж“.
Ала като седна зад волана, ръката му потръпна, щом докосна ключа на двигателя.
— Ралф? Какво става?
— Нищо… всичко. Не мога да карам така. Ще се блъснем в първата телефонна кабина или пък ще влетим в нечия дневна.
Вдигна поглед към небето и видя една от ония огромни, праисторически птици — тази беше прозрачна и беше кацнала на една сателитна чиния на покрива на отсрещната сграда. Над прибраните й крила се виеше тъпичка, лимоненожълта мъглица.
„Наистина ли я виждаш? — искаше да знае част от съзнанието му. — Сигурен ли си, Ралф? Съвсем, съвсем сигурен ли си?“
„Да, виждам я. За щастие или за нещастие виждам я… но ако изобщо съществува момент, в който е подходящо да се виждат подобни неща, надали това е настоящият.“
Съсредоточи се и почувства, примигването дълбоко в себе си. Птицата изчезна като призрак. Топлата сияйна палитра, обагрила сутринта, започна да избледнява. Ралф забеляза как цветовете се смесиха и образуваха сияйната сиво-синя омара, която виждаше от деня, в който отиде с Джо Уайзър в „Изгрев, залез“ за по чаша кафе и пай, после и тя се стопи. Чувстваше се едва ли не смазан от необходимостта да се свие на кълбо и да заспи. Но вместо това задиша бавно и шумно, поемайки всеки дъх малко по-надълбоко в дробовете си, сетне превъртя ключа. Двигателят изрева, отново се появи и тракащият звук. Само че сега беше много по-силен.
— Какво е това? — попита Лоуис.
— Не зная — каза Ралф, но всъщност беше убеден, че повредата е сериозна. Най-сетне звукът поутихна и той включи на скорост.
— Побутни ме, ако видиш, че задрямвам.
— Разчитай на мен.
ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
1.
Сградата на „Дънкин Донатс“ се открояваше като розова захарна фигурка сред занемарените сгради наоколо. Повечето от тях бяха построени през петдесетте и вече бяха почти рухнали. Това беше кварталът Олд Кейп, където по броните на старите автомобили с нагънати ауспуси и разбити стъкла имаше лепенки с надписи „НЕ МЕ ОБВИНЯВАЙТЕ, ЧЕ ГЛАСУВАХ ЗА ПЕРО“; където пред всеки дом се мъдреше детско велосипедче; където на шестнадесет девойките бяха красавици, а на двадесет и четири вече майки на по четири деца, се превръщаха в затлъстели жени.