— Стария Дор — замислено рече Лоуис.
— Да. Знаеш ли, Лоуис, струва ми се, че той също е замесен.
— Може би. Щом Ед е особен случай, може пък Дорънс да е като него.
— Да, и на мен ми мина през ума. Но най-интересното е — имам предвид Дор, а не Ед — че Клото и Лахезис май не знаят за него. Сякаш няма нищо общо с тях.
— Какво искаш да кажеш?
— Не съм много сигурен. Но господин К. и господин Л. изобщо не споменаха за него, а това… това изглежда…
Погледна в огледалото. Зад другите коли се беше появила четвърта, но бързо ги настигаше, а на покривите на по-близките три Ралф видя сини полицейски лампи. Запита се дали отиват към Нюпорт.
„Може би ни преследват нас — предположи наум той. — Може би въпреки внушението на Лоуис онази Ричардс си е спомнила за посещението му.“
Само че полицията едва ли би изпратила четири коли след двама люде на почтена възраст в раздрънкан олдсмобил. Изведнъж пред очите му изникна образът на Хелън. Стомахът му се сви, докато отбиваше встрани от пътя.
— Ралф? Какво… — После Лоуис чу воя на сирените и се извърна на седалката с изпълнени с тревога очи. Първите три полицейски коли профучаха покрай тях с повече от сто и трийсет километра в час, посипвайки олдсмобила с прахоляк, а след тях нападалите шумолящи листа се извиха във въздуха като танцуващи дервиши.
— Ралф! — извика Лоуис. — Ами ако в „Хай Ридж“ става нещо? Там е Хелън! Хелън с детето си!
— Зная — отвърна той, а когато и четвъртата кола профуча покрай тях с такава скорост, че олдсмобилът се полюшна и Ралф отново усети вътрешното примигване. Посегна към скоростния лост, но ръката му увисна във въздуха на десет сантиметра от него. Беше приковал поглед далеч в хоризонта. Петното, което висеше там, не беше толкова наситено, колкото отвратителният черен чадър над Административния център, но той знаеше, че това е същото нещо — смъртен покров.
3.
— По-бързо! — крещеше Лоуис. — По-бързо. Ралф!
— Не мога — извика той. Стискаше здраво зъби и речта му беше почти неразбираема. — Газта е до дупка.
„Освен това — мислено добави той, — не съм карал толкова бързо от тридесет и пет години насам и умирам от страх.“
Стрелката на скоростомера трептеше след чертичката за сто и трийсет — гората се плъзгаше край тях като калейдоскоп от червено, жълто и винено; шумът под капака на двигателя вече не беше просто потропване — там сякаш се бяха събрали десетина ковачи, които блъскаха по наковалните си. Въпреки това новите три полицейски коли, които Ралф забеляза в огледалото, ги настигаха с лекота.
Отпред имаше остър завой. Напук на всички инстинкти кракът на Ралф не беше на спирачния педал. Като навлязоха в завоя, все пак отпусна газта… но задницата на колата се поднесе и Ралф отново натисна педала. Беше се прегърбил над волана, бе прехапал долната си устна, а очите му бяха изцъклени от напрежение. Задните гуми изскърцаха, Лоуис политна към него. Ралф бе впил пръсти във волана и чакаше всеки момент колата да се преобърне. Само че олдсмобилът беше един от последните истински детройтски зверове — широк, тежък и нисък. Взе завоя, а в далечината отляво Ралф видя тухлена селска къща. Зад нея имаше два хамбара.
— Ралф, ей там е отбивката!
— Виждам.
Новопоявилите се полицейски коли ги бяха настигнали и вече ги изпреварваха. Ралф сви вдясно, като се молеше да не го блъснат. Ала автомобилите профучаха покрай олдсмобила, завиха наляво и потеглиха по възвишението към „Хай Ридж“.
— Дръж се, Лоуис.
Олдсмобилът едва не полегна наляво, когато Ралф зави по шосето, което с Каролин наричаха „градинския път“. Ако тясното шосе бе асфалтирано, огромната кола сигурно щеше да се претърколи като каскадьорските автомобили във филмите. Ала олдсмобилът само подскочи по-рязко и вдигна във въздуха облаци прахоляк. Лоуис изпищя с тъпичък, задавен гласец.
— Давай! — Тя махна нетърпеливо към пътя отпред и в този миг толкова заприлича на Каролин, сякаш Ралф виждаше призрак. Питаше се как ли Карол, която през последните пет години от живота си непрекъснато го подканяше да шофира по-бързо, би приела тази разходка извън града. — Не ми обръщай внимание! Гледай пътя!
В този миг по шосето свърнаха още няколко полицейски коли. Колко ли бяха? Ралф не знаеше, беше престанал да ги брои. Сигурно десетина. Отдръпна се толкова, че десните колела на олдсмобила едва не влязоха в канавката и новите подкрепления — три коли с надписи отстрани „ПОЛИЦИЯ ДЕРИ“ и две патрулни коли на щатската полиция — профучаха покрай тях, отново засипвайки ги с камъчета и прах. Ралф забеляза в една от тях цивилен полицай, който му махаше, но след това олдсмобилът потъна в жълт облак прахоляк. При мисълта за Хелън и Нат старецът потисна поредния, още по-силен от досегашните порив да натисне спирачката. След миг обаче отново виждаше шосето пред себе си.